Виктория Тинтерова

АкЪдемиците и аз

Публикувано

АкЪдемиците са различни хора от акАдемиците. АкАдемиците се занимават да подобрявят живота на хората, докато акЪдемиците правят точно обратното.

Акъдемиците биват малки и големи. Големите не са твърде приятни и не бива да им се противоречи, а малките са дори симпатични, още повече, че може спокойно да ги набиеш. Акъдемиците непрекъснато ходят загрижени насам-натам из къщата и тревожно и обвинително питат:

– А къде ми е гаечния ключ, нали го знаеш – оня, металния?

– А къде ми е ъглошлайфа?

– А къде са ми кълчищата?

Тогава питаният трябва моментално да спре да прави, каквото прави, ако спи да се събуди, ако чете нещо да спре да чете, въобще да застане прав мирно на място и да слуша адски внимателно, да се съсредоточи, да си представи търсения предмет, да се втурне в търсене, дори и да не знае какво търси, просто питаният трябва да се отпусне, да не се напряга и да демонстрира съпричастие и дейност.

…..Като казах кълчища, да ви разкажа. Преди месец викам от банята:

– Кранът течееееееее…

Акъдемикът, големия, досадено казва:

– Тече, щото се изтича…

След още два дни аз пак настоявам, че чешмата тече. Не било това, изтичала се водата, даже се отичала. Акъдемикът бил видял вече. Минават три-четири дни аз продължавам да намеквам, че чешмата тече, но акъдемикът твърди, че съм луда. Заражда се известно напрежение. След още няколко дни, аз настоявам вече леко изнервена:

– Тече, бееееее!!!

Напрежението се нагнита. Акъдемикът идва да провери. Поглежда ме презрително и с очевидна необич. Аз спирам да говоря … почти.
Съвет – като не говориш напълно, не непременно дразниш  акъдемика, даже напротив, оставяш го на спокойствие, което в случая не е опция.

Така минава месец. Всеки ден аз виждам тез капки, които се стичат от чешмата… по стената… И вече няма никво значение, че тече водата, аз съм щастлива, че съм права! Всеки ден си викам – не, бе не съм луда! И се усмихвам на тези капки – доказателство за моята нормалност. И всеки ден, като излизам от банята поглеждам пренебрежително акъдемика.

Един ден Той излиза от банята, строго ме поглежда, мен, невежата женска и казва:

– Ти защо не каза, че тече от ръкохватката на смесителната батерия? А? М? Чешмата, жено, има кран, и дръжка в нашият случай. Друг път съобщавай точно повредите!

Акъдемикът чакал капки от самия кран….

Малките акъдемици пък непрекъснато питат:

– А къде са ми чорапите? А къде са ми ключовете, червената химикалка, оня анцуг за физическото, а къде ми е тетрадката по математика….

Тези акъдемици са любими и техните житейски търсения сутрин, преди училище са даже приятни… Щото в един миг спират да питат и хич даже не ги интересуват ни тетрадки, ни химикалки, ни дали си около тях.

Та така, за да не станете и вие  – а къде ми е готварското книга, ще ви информирам за любимата ми

АГНЕШКА ДРОБ СЪРМА

Купувате агнешки дреболийки. Хубаво е да има було, но като няма, няма. Ще караме и без було.

Сварявате ги. Като ги сварите изчаквате да поизстинат и ги нарязвате на малко кубчета. Удушавате една или две глави лук. В голяма тава разбърквате нарязаните дробчета и задушеният лук, добавяте една или две чаши ориз, като преди това хубаво сте го измили, даже аз го кисна половин час в студена вода, добавяте вода –  за ориз на фурна е обикновено 1:3, т.е. 1 чаша ориз иска 3 чаши вода… и половин чаша олио. Посолявате, смилате отгоре черен пипер и поръсвате с джоджен. Може сух, може и пресен. Печете на 180 – 200 градуса, докато ориза поеме водата. Тогава изключвате, изчаквате малко, например 10 минути, изваждате, покривате с чиста кърпа, даже две кърпи и чакате да се задуши още петнайстина минути. Аз заливка не обичам на дроб-сърмата, но ако искате си направете. Малките акъдемици, обаче, не обичат заливка. Но те и дроб-сърма ядат само под заплаха от шамаросване, отнемане на компютърните игри или наказание в ъгъла на колене върху орехови черупки. Последната заплаха не върши никаква работа съм забелязала, защото е старинна и фантасмагорична и най-често предизвиква луд смях у споменатите по-горе малки акъдемици. Също, както у депутатите разните проценти на неодобрение, като -38% или -89% или дори -1000%, не предизвикват никакъв свян, жал, промяна, съчувствие…, а само презрително хихикане в кулоарите.

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *