Виктория Тинтерова

Апартаментът

Публикувано

Апартаментът ни беше доста голям. Голямо, квадратно антре, с мозайка на квадрати – черни и бели, просто идеално за игра на дама, топка, каране на кънки, главно летни. Опитах и със зимни, ма не се получи, скараха ми се, че ще нараня мозайката. Та, в антрето имаше закачалка, поставка с телефон, по-добре да кажа Телефон, щото той беше нещо като дебел черен, лъскав, бакелитов Буда и не можеше току-така да бъбриш по него безкрайно с някое Миме за глупости като момчета или кукли – изискваше уважение… През лятото, с отворените прозорци, когато звъннеше, се чуваше чак на двора.

Вляво имаше врата за голям вестибюл.

Вестибюлът.
В него се мъдреха достойно голяма, баварска маса за хранене с четири стола, една софа и два фотьойла, спасени като по чудо от бомбардировките. Имаше и лъснат до блясък бюфет с чашки, чинийки и шишенца за ликьор. Тези шишенца винаги бяха пълни – с ликьор от кайсии, от орехчета /специална бургаска рецепта/, от праскови. В чекмеджетата имаше винаги кутия с бонбони. А долу, зад вратичките се мъдреше цяла съкровищница от неприкосновени сладка. Гостенките на баба получаваха по чашка ликьор, бонбон, маалка чинийка с една смокина вътре и чаша вода. Дълго след като ние опосквахме всичко от кухнята, в този шкаф продължаваше да има и да има…като пещерата на Аладин беше. Да, ама ние с братовчед ми изобщо не се давахме, промъквахме се докато баба си почиваше следобед и нападахме. Винаги ни разкриваше баба – толкова беше лъснат този бюфет, че оставяхме дактилоскопни следи по стъкла, чекмеджета и вратички.

Веднъж опаткахме едното шишенце с остатък от ликьор и ни дойде такава смелост, че си сипахме по две смокини и изядохме всички бонбони. Не ни се караха, вероятно, щото бяхме много жалки чак до другата сутрин.

Срещу бюфета, до софата стоеше на масичка дядовото радио. Дълги години върху него стоеше един кожен, кафяв кон, а на копчето за търсене на станции висеше закъчен голям, черен чадър. Тази маскировка беше специално за братовчед ми, който се страхуваше панически от коня и чадъра и в никакъв случай не смееше да пипа радиото докато тези двамата бяха наоколо.

Едната стена на вестибюла беше портал, а зад него – спалнята на баба и дядо и балконът над Скобелев, с най-красивият, дантелен парапет, който съм виждала и до сега. Спалнята беше винаги подредена и оправена, извън гардероба нямаше ни един чорап или пък блуза…или пък нещо, което да издава, че там живеят хора. Как го правеха това и до сега се чудя. Когато мама и татко излизаха без мен, си лягах между баба и дядо, уж да спим, но аз се вглеждах в светкавиците на тролеите под нас и чаках ли чаках да се върнат…. Всеки път бях сигурна, че никога няма да се върнат и че са ме оставили завинаги. Когато в унес усещах как отключват, как тихичко си говорят, как татко идва и с големите си ръце ме взима до топлото си тяло с дъх на цигари, всичко си идваше на мястото и аз заспивах дълбоко още във въздуха към моето легло.

Срещу вратата на вестибюла имаше тясно антре към банята, тоалетната и кухнята. И един тайнствен, огромен килер, който въобще не смеех да отварям и покрай който дълги години минавах със свито сърце. По сто пъти на ден. Представяте ли си какво ми е било! И в кухнята имахме такъв вграден килер, но той беше бял и добродушен и много приятелски настроен – винаги пълен с лютеница или сладка или компоти от Казанлък или някоя вафла и лимонада. Докато бях по-малка, стояхме главно в кухнята. След като си прочетеше вестника, дядо си играеше с мен на учител и ученик. Аз естествено бях учителката, а той – ученикът. Вратата на кухнята беше кафява и се превръщаше в идеална черна дъска за обучение на дядовци. Много често дядо не слушаше и се налагаше да му се карам. И баба му се караше, щото никога не се сещахме да постелем вестник под вратата, та всичко ставаше в прах от тебешир.

Изведнъж, в една страшна нощ, дядо почина. От тогава не седяхме вече в кухнята през деня. Баба си седеше в нейната стая, аз в моята и всичко беше ужасно тъжно много дълго време….В този период имаше само едно утешително нещо – бях си счупила дясната ръка, та ми сложиха гипс и в училище не пишех. Децата ме гледаха с огромно уважение едно известно време – гипс и починал дядо!

Ние с мама и татко обитавахме две големи стаи – едната беше и хол и спалня, а другата – детска стая. Полилеят в холо-спалнята беше едно неправилно изрязано, матово стъкло с мрежа като паяжина и един голям, метален паяк на него. Мама го беше измислила и поръчала. Вълшебна фантазьорка беше моята майка! Моята стая беше най-светла, с изглед към Витоша. И сега, когато си затворя очите мога да видя планината, и едно петно с формата на разтегната по дължина Африка, което беше ту снежно, ту черно, ту зелено. По него се познаваше дали е топло или не вече там. И татко го е знаел, щото като станеше черно, а не бяло казваше – вече може да идем на Витоша с по-тънки якета.

Та в моята стая имаше легло, два гардероба един до друг, бюро и библиотека. На гардеробите бяхме постлали одеала и много често си играех горе. Имаше и нафтова печка. Понякога през зимата, мама загасваше лампата, двете лягахме на леглото, гледахме отражението на тавана от пламъчето от дупката на капака на печката и си говорехме. Тя ми разказваше за родния си Казанлък, смешни неща от нейното детство, приказки, а аз ѝ разказвах за приятелките, кой ми харесва и с кой съм се скарала. Адски, ама страшно адски приятно ми беше!

На стената над леглото висеше плакат, който си бях направила сама върху голям лист картон. Беше повече от красив – пишеше „BEATLES, MAKE LOVE, NOT WARE“, и много изключителни цветни рисунки – сърце, прободено със стрела, а в него В+Б=Л /не помня какво е това Б, надявам се да е било някое готино момче/, знака на хипитата, едно много екзотично цвете, няколко пръстена с цветни камъни и една-две снимки от „Ромео и Жулиета“ на Франко Дзефирели. Представяте ли си? Красиво, нали?

Между стаята на родителите ми и моята имаше врата. Когато бях болна, мама слагаше на вратата чаршаф и отгоре играеше куклен театър. А аз си лежах и гледах. Тогава ми даваше да изрязвам от салфетки снежинки. Нали се сещате какво ставаше наоколо… После си идваше от работа татко, лягаше до мен и ми разказваше една безкрайна приказка, която започваше така: „Виктория и нейните приятелки /изброяваха се три–четири приятелки/ се загубили в гората…“
Всеки ден измисляхме нови приключения, но винаги спасявахме поне дестина животинки. Най-обичах да съм болна. Дълги години си разказвахме тази безкрайна, вълшебна и съвсем интересна приказка и със сина ми… “Иван и още 5 мушмурочета се загубили в горатааа…“ Иван намираше винаги пещера, правеше легла от слама, всички заедно спасяваха я загубило се зайче, я ранено сърне. Сега вече Иван е голям и не се интересува твърде от приказки…

От прозорците към улицата се виждаше Скобелев. Тогава на Скобелев, по средата имаше приказната пешеходна алея с кестени. Над улицата бяха опънати жици с уличното осветление. Зимата под лампите, между голите клони на кестените танцуваха снежинки, а лете лампите светеха с вълшебна зеленикава светлина между листата… Махнаха алеята, за да разширят платното за движение на коли. Много глупаво! Това беше едно от сърцата на София. Как се маха сърце, бе?!

Виктория Тинтерова

2 thoughts on “Апартаментът

  1. Боже , благослови Виктория Тинтерова.Аз израстнах на Пенчо Славейков и много завиждах на Скобелев за алеята по средата.За бозите и кифлите от 5 в сладкарницата до киното да не говорим.Брилянтен разказ.Поклон.

  2. Върнахте ме в детството ми. Благодаря! Стана ми топло, уютно и малко тъжно. Не съм от София, но имах чувството, че разказвате за моя живот и къща.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *