Яяя......

Апартамент на втория етаж

В нашия квартал има един блок, в който в детските ми години дълго време имаше един празен апартамент на втория етаж.
Гарсониерка по-точно, съвсем малка. С тераса. Беше празен в най-празния смисъл на думата. Голи стени, никакви стъкла и никакви дограми на прозорците, които бяха просто дупки. Никакви врати, никъде. Откъм коридора на етажа беше преграден само с една метална решетка, през която съвсем свободно се промушвахме. В блока живееха двама мои добри приятели и затова често минавах покрай празния апартамент, общо взето всеки ден. Крещящата му празнота ме привличаше неистово и ми шепнеше „приключение“.
Често влизахме и излизахме през металните решетки, разхождахме се из кухия му търбух и се чудехме какво да правим с него. Не можеше да си стои просто така, празен и неизползваем! Терасата му беше тясна, имаше запазен парапет без плоскостите между винкелите и гледаше към поляната зад блока, а до нея имаше друга дупка, която трябваше да служи за прозорец. Побирахме се тъкмо тримата и евентуално можеше да се намести и още един с по-малки габарити. Влизахме в панелния търбух, излизахме на безпомощно изплезения му език и се взирахме в безбройните невидими очи на света зад синия плащ и белите облаци. Какво сме си мислели – не помня. Може би сме си мечтали нещо, а може би сме си разказвали мръсни вицове, които все още не схващаме съвсем.

По едно време го измислихме – решихме да направим концерт, а терасата да е нашата сцена. Публиката щеше да е долу на поляната и щеше да си плаща вход, въпреки че нямаше никакъв начин да им забраним да бъдат долу и без да си плащат. По това време двамата мои приятели можеха малко да свирят на китара и полагаха усилия да научат и мен, за да сформираме звездно пауър трио. Мелодията, на която ме учеха, помня до днес и понякога си я свиря. Не знам как се казва, нито на кого е (вероятно даже е просто упражнение), но я кръстих „Пролетен дъжд“ и естествено я изпълнявахме на концерта. Разлепихме плакати из целия квартал – изработени на Word, черно-бели, А4, в хоризонтално положение. Спектакълът ни се казваше „Топ Шоу 4“ (намерих някаква дребна роля и за брат ми) и обещаваше песни, комедийни скечове, поезия и брейк-денс срещу само 10 лева за възрастни, 5 за деца (каквито бяхме и ние) и 0.00 стотинки за пенсионери (които бяха преобладаващата ни публика).

Осигурихме си „бодигарди“, в лицето на две по-големи момчета, които да вардят подстъпите на поляната за гратисчии, но те нямаше какво да направят срещу качилите се на покрива на отсрещния блок тарикати, които нас повече ни зарадваха, отколкото да ни ядосат (предизвиквахме интерес!). Шоуто премина много хаотично, макар уж да си имахме сценарий. Някои песни не се получаваха, прекъсвахме ги, почвахме ги наново, зарязвахме ги по средата. Детската ми поезия отекваше неловко във внезапната тишина на няколко десетки чифта очи. Някои стихове също ми идеше да спра по средата и никога повече да не показвам на никого, но стоически изкарах докрай (а публиката стоически изслуша, без да си тръгне). Рехавите ръкопляскания (предимно от родителски тела) направо ми късаха листовете. Най-добре ни се получиха скечовете. Аз играх бабичка, облечен в на баба ми роклята, с някаква забрадка, каквато не съм виждал баба ми да носи, и с тъмни очила. Баба ми, разбира се, беше долу в публиката. Песните и поезията озвучавахме с един-единствен микрофон, свързан към грамофон с усилвател – професионална работа. Само дето сравнително скоро установихме, че от микрофона няма особена полза, макар че бяхме репетирали с него на терасата седмици наред и всичко звучеше като на Уембли.

За последния номер, в който „гост-изпълнител“ танцуваше брейк, публиката трябваше да се качи до втория етаж и да гледа през металната решетка от коридора. Гостът ни чинно изтърпя всичките ни глупости преди това и накрая танцува пред трима човека. Но беше доволен.

Събрахме пари за около две кОли и половина, които горди и пременени изпихме на центъра.

Та така с нашия прощапулник в шоу-бизнеса. На терасата на празен апартамент на втория етаж. С един микрофон, един грамофон и три китари. И една бабешка рокля.

Вчера минах покрай блока за пръв път от много време. На терасата беше кацнал живот, след всички тия години. Сега тя си има всичко – прозорци, пердета, щори, мухарник, от най-простите, простряно пране, ръждива печка и други вехтории, които трудно разгадах отдалеч. А зад прозорците има и хора. Истински, живи хора, чиято тераса гледа към поляната зад блока, а вътре вероятно си имат и врати.

И дори не подозират, че техният малък свят е бил сцена на едно епохално събитие, събрало любопитни, лениви и обичащи очи под тяхната ръждясала печка до най-простия мухарник на света, точно под изпраните гащи и тениски. Под всевиждащите невидими очи на синия плащ и белите облаци на живота. Сцена на няколко младежки трепета, надвили гравитацията на ленивото лятно безвремие и полетели в одрънканото, прокъсано хвърчило на простите си детските мечти.

Мечти, не от ония, в които искаме нещо конкретно, а от ония, над които нямаме контрол и не създаваме сами в сивата си пихтиеста гъба, а просто ги срещаме случайно сред камънака по разбития асфалт и им се оставяме. Като в облак от време на прах, срещу само 10 лева за възрастни, 5 за деца и 0.00 стотинки за пенсионери. Кво му плащаш?

Цветозар Цаков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *