Яяя......

Аристократ на живота

Публикувано

Изгря денят, замете ранобудните мъгли под чергата на утринта и към обяд вече грееше запролетяващо се слънце.

И днес Гельо се беше запилял. От доста време знаем тайната му, но си мълчим. Тихомълком, през специално изкопания портал под оградата, той излиза от известно време насам, ще кажеш, че слага шапка невидимка и потъва вдън земя. После се връща и като ни види, че го посрещаме, започва да се смее. Да, той е куче, което се смее! Сбръчква горната част на муцуната си и нарежда като пред огледало всичките си зъби. Това е неговият начин да каже – Обичам те! Извинявай! Виновен съм! Липсваше ми! Благодаря! Една усмивка с много послания, която нито веднъж не обвинява! Обезоръжава те и единственото нещо, което можеш да направиш, е да го погалиш. И да му се усмихнеш!
Колко пъти сме закъснявали за града, викаме го да се прибере, но от него няма и следа. Не ни ли чува, че го викаме, на глух ли се прави, но винаги си идва когато му дойде времето. Преждевременно – не!

Един слънчев ден като този проследихме Гельо и разбрахме къде води той тайния си живот.
Истината е, че Гельо е намерено куче, което в един проливен дъжд е донесено в торба на гарата, където работи Андрей. Андрей видял кученцето да подава от торбата като гарже мократа си главичка и да го гледа с тъмни бебешки очи. Почувствал нещо към това треперещо създание, едва на няколко месеца и откупва рижавото кутре от човека, който го носел в мократа от дъжда торба. Цената била едно шише ракия и пакет цигари.
Отначало то растеше на гарата. Много често Андрей казва: „Усмихва се така от малък. Не знам как, толкова народ работи на гарата, хранеха го, вземаха го по постовете за охрана, но той се усмихваше само на мен“. Един ден един негов колега му пошушнал: “Рядко куче се смее така. А щом го прави само на теб, значи те е избрало. Ти си неговият свят!“

Размислил се Андрей. Много хора има тук, всеки го командва, кучето се обърква. Но селата – обезлюдени, къде да го закара, кой ще се грижи. Един работен ден, след като го обезпаразитил за пореден път и видял колко много бълхи се струпали на влажното му носле в бягството за спасение, той решил, че Гельо заслужава повече и го качил в колата. Къде, къде да го откарва – при баба Еленка, която живееше в къща, тук в града.

Стана Гельо другарче на баба, като котарак се навърташе около нея, за да получи някоя и друга лапа нежност. Като ѝ омръзнеше да го гали го буташе със старческата си ръка, уж ядосано, но той не помръдваше. Бе по-силен от нея, а тя, наричайки го гальовно нахалник, продължаваше да го гали с едната ръка, а с другата почукваше с бастунчето по плочките, все едно отмерваше ритъма на сърцето си. Но станеше ли въпрос за охрана Гельо ставаше пехотинец, въоръжен до зъби със самоотверженост! Погледът му припламваше, фиксираше неприятеля си, леко се привеждаше в изчакване на сгодния момент да избухне. И до днес е така! А усмивката, онази широката, с пълната редица оголени зъби, продължаваше да бъде подарявана само на един единствен човек – на Андрей. Той пък от своя страна разбираше чувствата му най-добре – кога какво иска, какво му харесва, кой човек би нападнал и защо. Двамата си общуваха по мъжки .

С течение на времето върху рижавата опашката на Гельо се открои една фигура с черна оцветка. Като че изплува хвърлен във водата кръст. Да, кръст беше, с дебели рамене, точно на 3-4 пръста преди върха за опашката му.
Така течаха годините, стана 7 годишен, дойде претегленото време и баба Еленка се пресели в небесните селения. Милата ѝ къща се продаде и Гельо, който вече не бе първа младост, остана отново без дом. Бе свикнал да живее в къща, а мисълта да му намерим друг стопанин автоматично отпадна от мислите на Андрей. „Кучето е мое!“ отсече той и един облак застана на челото му – къде да го закара? Време за много мислене нямаше! И реши – ще го водя на село, във Визица, дето гледаме пчелите.

Откарахме го в края на лятото. Трудно му беше на Гельо да свикне със съвсем нов живот. Андрей му направи колибка в един стар зайчарник в двора, обзаведе я с топли дрехи, вода, храна. Монтира му и клетъчна лампа, да има виделинка в тъмното. Но нямаше там стопани, тъгуваше за глъчката на града. Тук за първи път чу виенето на чакали. Няма да забравя първата вечер, когато тръгнахме и го оставихме сам. Андрей му говореше като на човек: „Утре не, вдругиден пак ще дойдем. Ще свикнеш. Не се страхувай. Като дойда искам всичко да си изял. Чу ли? Ние сме мъже!“ От колата чувах как скимти кротко и жално. Някакво тъжно примирение имаше в стоновете му. Той плачеше, хлипах и аз. Нямах сили да си взема довиждане, защото сърцето ми щеше да се взриви.

Тъмно, тихо, безлунно бе онази нощ…и той сам, чужд, запокитен на края на света, сякаш бе единствената жива душа под купола на тази непрогледна небесна гърбица. А пътищата назад бяха срутени. Сигурно и баба Еленка отгоре го е гледала, защото като стигнахме края на селото ситно заръмя. Понякога, ако не свикнеш с тъмнината, тя те поглъща като черна дупка. Ако свикнеш – започваш да виждаш през нея и в тъмния космос изплува зорницата. Така стана и с Гельо. Идвахме през ден, носехме му лакомства. Отначало ядеше малко, поотслабна значително. Телцето му стана несъразмерно на главата, ще кажеш, че гледаш снимка в близък план – една голяма глава и губещо се назад тяло. Черното кръстче от опашката сякаш се смали. През ден, през два пътувахме от града до село и търсехме да зърнем с очи това рижаво момче! От колата го виждахме да ни чака покачен на покрива на зайчарника като някой гръмоотвод. Беше най-благодарен на вниманието, ласките и разходките, които му носехме.

Дойде края на зимата и с първите пъпки по дърветата Гельо отново взе да се усмихва! Този път даряваше усмивката си и на мен. Докато един ден дойде времето, когато изтече като през фунията повечето катран от небосклона му, просветна и той се почувства господар на двора . Щом сме на село той все се върти около нас, търси компанията ни. Кита, ягдтериерчето, прекалява с ревността си, обгръща с лапи врата му, хапе го по бузите, после започва да го ближе. А той, аристократ от живота, нито за миг не ѝ отвръща. Търпи волностите ѝ като на разглезена малка сестрa.
Когато си тръгваме за града той сам влиза в колибата и кротко потъва в съня. Така на зряла възраст Гельо прогледна в тъмното. Направи ни подарък – не се отказа!

Онзи слънчев ден, когато Гельо по традиция изчезна, бяхме решили да го проследим отдалече. Тръгна той, мяташе опашка, поспираше за миг, подушваше нещо, после продължаваше. Личеше си, че пътят му е добре познат. Закъде ли се е запътил? Накрая стигна до къщата на края на селото, долу в ниското. През някаква своя издълбана портичка в оградата свойски влезе в чуждия двор. От стълбите, които водят към къщата, слезе с радостен лай едно същество с дълги уши и продълговато телце – дакелчето Холи. Подушиха се, а с опашките си казаха толкова неща, които за нас останаха тайна. После заподскачаха на моравата, гонеха се, притаяваха се, хвърляха се един върху друг…едно завихряне на козина и уши, все едно са пуснати в селската бара и някаква невидима струя ги мята насам-натам.

Тогава на чардака се показа домакинята на къщата и закачливо заговори на Гельо с мек руски акцент. „Аааа, колко дни стана не си идвал. Знаеш ли откога те чака Холи. Не е кавалерско така.“
После ни забеляза и нас зад оградата, разговорихме се. Интересуваше се как се казва този аристократ. „Ако не дойде два-три дни – призна тя – Холи започва да тъгува, застава на оградата и го чака. Като човек се втренчва ей натам, откъдето идва той. Жал да ти стане. А понякога го викам да отидем заедно с Холи на разходка. Тръгва с нас донякъде и свръща. Не ми дава да го хвана. А тръгне ли да се прибира Холи и тя след него.“

И днес Гельо се е запилял. Отново води тайнствения си живот. Скоро ще се върне като господар на дома и усмихвайки ни се, ще мята нагоре-надолу черното кръстче от опашката си сякаш благославя мига. Като ехо, това далечно и самотно място ще му се усмихне заедно с нас.

От Селището на пчелите

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *