Искра Веселинова

А ла гер КОТ а ла гер

В нашия дом сме нещо средно между семейство Мейзга и семейство Адамс, с препратки към родата на Дарт Вейдър.

Няма нищо чудно тогава, че котарачето, което нарекохме Чочо, намери достойно място сред нас и си напасна като елемент от добре изпипана конструкция, плод на гениална инженерна мисъл. Чочо се нанесе в дома и в сърцата ни, а на мен – и в съня ми.

Спя си, значи, спокойно, сънувам си, да речем, кротки морски вълни, в които се плацикам, Силвестър Сталоун (ама като млад) ми маха от брега, а зад него се издига разкошна, обградена от палми вила и внезапно изниква муцунката на Чочо с ококорените му очи и ми разваля целия сън. Чочо има ушаци като на прилепче и се шегуваме, че главата му прилича на знака на Батман, с който жителите на оня загубен град, как му беше името, викат на помощ Човека-прилеп. Когато му сложиха първата ваксина, му направиха паспорт и там го записахме като Чочомир, защото има повече тежест и много му отива.

Но аз съм подложена на нечуван тормоз от това ушато диване, което ден и нощ е заето да ме малтретира по всевъзможни начини, толкова страховити, че умът не може да ги възприеме. Преди всичко, непрекъснато ми се налага да тътря крака като зомби, защото Чочо се гмурка внезапно под ходилото ми, което, макар и да е само 38-ми номер, все пак е внушително и може да го направи на ваденка. Сигурно съседите отдолу се чудят защо всички у нас си влачат краката. Ето, уважаеми съседи, това е причината, не се чудете повече и не се допитвайте до врачки и екстрасенси.

Дори и в момента Чочомир е качен на гърба ми и всячески ми пречи да довърша започнатия компромат срещу него. Да, ама ядец! Аз ще го допиша, пък каквото ще да става!

Събуждането сутрин е вълнуващо и изпълнено с емоции, част от които красиви, а някои пък – некрасиви. Някъде към пет-пет и половина, в краката ми нещо започва да шава, да сумти, да пъшка, да се търкаля, да трополи като таласъм на таван, да рита като умиращо магаре и да ме хапе по петите. За последното получава изритване. Връща се моментално, ляга отгоре ми и се разполага като султан сред ханъми. Пак го прогонвам и той се отвява да спи някъде другаде. Заспивам пак. Когато алармата ми звънне и отворя очи, погледът ми се среща с погледа на Чочо, който, очевидно, ме е наблюдавал с типичното за природата му ловно търпение, може би и цял час и от това, признавам си, ме побиват тръпки.

Още на първата тръпка Чочо се е метнал отгоре ми и съчетава много успешно мяукане, гризане, мъркане и подскачане. Увивам го в чаршафа, за да спечеля малко време и се затътрузвам с упоменатата вече влачеща походка към банята. Някога, в древни времена, някой е казал, че се облекчава. Не си мислете, че можете да се облекчите, когато пред вратата ви стои един малък досадник и мяука на равни интервали с грозен глас. Мяу-мяу-мяу-мяу-мяу-мяу и така до безкрайност или докато се предам и изляза. Продължаваме да се тътрузим, сега вече двамата, защото този тиквеник ляга на крака ми и седи там като пискюл на пантоф. Тътруз-тътруз – правим кафе. Тътруз-тътруз – слагаме му да яде. Докато мляска, успявам да глътна кафето и да се приготвя за работа, с прекъсвания за викове: „Чочо, не там!“; „Чочомире безумний, какви ги вършиш пак?“; „Господи, това животно ще ме вкара в гроба“; „Някой да стане и да ме отърве от тази напаст!“

Вечер Чочо става неспокоен. Започва да обикаля коридора и да се тревожи, гледайки морето от разнокалибрени обувки и маратонки, чинно подредени и чакащи, копнеещи, викащи някой да ги преподреди. В такива моменти страшно ми прилича на истеричен дизайнер, който във финалните секунди преди ревюто е вече на прага на нервна криза и доизпипва в движение последните детайли по манекените. И започва голямото преподреждане. Чочо влачи с нокти и зъби поредната обувка, прави някаква арт-инсталация (Кристооо, ряпа да ядеш, мой човек, гола вода си), реди, пъшка, преподрежда, но все нещо не му достига и прекарва часове наред в тази борба, дордето най-сетне резултатът отговори на артистичните му ламтежи.

Затова тази сутрин заварих всички мъжки обувки и маратонки да образуват красиво цвете, при това ешовете бяха разменени и всяка лява обувка беше сложена отдясно, а в средата на тази хубост, се мъдреха собствените ми обувки, поставени правилно обаче, а в лявата с небрежен замах беше метнат един мъжки чорап. Тази любов към детайла ме възхити.

Когато е оформил поредното си произведение на изкуството, Чочо става гневен и развива силно собственическо чувство. Той обикаля като полудял от духовни терзания творец, прическата му е разрошена, погледът агресивен и не допуска никой да му разруши прекрасното творение. Ха си рекъл да си търсиш обувките, ха си получил една лапа.

В момента този малък тормоз спи. Докога – един Господ знае. Вероятно чака да си легна, да се настаня удобно и да се появи, изпълнен с ловен дух, а аз да вляза в ролята в началото на Жертвения агнец, а когато изгубя търпение – на Горгоната Медуза.
Е, каквото е писано. Лека нощ!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *