Яяя......

А Мария умря!

Публикувано

“Скандал избухна около лечението на болното дете, след като семейството чака почти 2 месеца здравната каса да одобри плащане на противотуморни лекарства и накрая получи фактура за почти 14 хил. лв. От здравната каса обясниха, че при кандидатстването майката не e представила всички документи. След като се събрали, се поискало и становище на експерти. Така до днес, след като скандалът гръмна и се предложи плащането да бъде одобрено“.

Днес, уважаеми дами и господа, освен предложението плащането да бъде одобрено, се случи и още нещо. Мария умря.

Вие, докато четете това, може би се натъжавате, други изпитвате гняв, но, бъдете сигурни, че те си остават за вас… Мария е статистика. И реално не е ничия отговорност. Чудите се „добре де, как спят нощем тия хора!“

Не ги мислете, спят си чудесно.

Здравната каса е едно от най-удобните за източване канчета на света. Хора с вили, лимузини, апартаменти не с балкони и тераси, а със зимни градини… спят чудесно нощем, не ги мисли!

Мария ли? Мария умря.

Тя беше жертва на двете най-безлично унищожителни причини: алчността и безразличието. Чиито извор сякаш е в България.

От една страна има източването и унищожаването на здравната система, от друга – безразличието на чиновника, който мрази всички, работата му е под достойнството му, а пациентите… ги предпочита мъртви, защото мъртъвците не искат нищо, не мрънкат, не викат, не молят, не ти се налага да си мръднеш пръста за тях.

Лошото е, че можем да си пишем и говорим, докато остареем, но нищо не се променя. Нищо.

Знаеш ли защо? Защото системата сме ние. Аз. И ти. А ние, нека да сме честни, не струваме. Не сме много готини хора.

Политиците ни, корумпираните „законотворци“, съдии, прокурори, общинари, некадърните ни футболисти, крадците на едро и дребно, тарикатите – всички те сме ние. Не са дошли нито от друга държава, нито от друга планета. И когато те – онези „лошите“ лошуват, другите не ги мразят заради лошотията им, а ги мразят от завист – че няма малко и за тях. Когато лъсне скандал с апартаменти/далавери/къщи за гости/рушвети/фондове/ремонти/корупция, по-малко се чуват думи на възмущение, а по-често се чува: „що няма кой и на мене да ми даде?“ И, не дай Боже, някой от тези „размечталите се“ някой ден да стигне до пост, който да му позволи да си сбъдне „мечтата“ – бърка с две ръце в кацата.

Моля те, не ме питай „как може такова нещо!“ и не ми казвай: „ей, съсипàха я тая държава!“ Това трето лице множествено число е много лицемерно! А „как може“ – знаеш много добре. Избърши си ръцете от нафтата, която открадна от служебната кола току що и иди се извини на съседа, че му надра колата с ключ, защото ти е спрял на мястото. После може да обсъдиме „как може такова нещо!“ и КОЙ „съсипà държавата“.

Не забравяй – системата сме ние. Системата си ти. Аз. Ние. Не може да пикаеш в общата кофа, а утре, като бръкнеш с канчето, да се възмутиш от миризмата и цвета.

Живеем в държава, оставена да се управлява от „неофициалното“. Никой не поема инициатива за нищо, защото утре, когато шефът му е в лошо настроение, ще има повод да го нахока, дори накаже или уволни.

Никой не поема инициатива и защото смята, че получава по-малко от това, което заслужава и съответно… „нема им работим на тея!“ А Мария ли? Тя умря.

Никой не прави нищо, защото утре идва сополът, „човек на човека“, унищожава го и слага своя модел на това място.

Никой не поема инициатива и защото от поколения е научен да не се набива на очи, да е по-нисък от тревата и никой да не го знае. Освен счетоводителката, която прави заплатите.

Никой не поема инициатива и защото просто не му пука.

Не му пука, ако нищо не капне в неговия джоб.

А Мария ли? Тя умря.

Една държава, оставена на „неофициалното“, властващо над официалното. Официално можеш да се оплачеш от всичко, неофициално – внимаваш от какво се оплакваш, защото онзи с дебелата пачка, чийто интерес ще настъпиш, ще те настъпи по врата. И на него не му трябва да го прави „официално“, той ще те пребие неофициално, а „официално“ по това време ще е бил на почивка в Майорка.

Официално имаш права, но неофициално избягваш да си ги търсиш, по причини, сходни с вече описаната.

Официално имаме здравна каса, здравна система. Неофициално мрем като мухи.

Официално сме в ЕС, неофициално сме посмешището на ЕС.

Официално сме горди, с традиции, дали писменост, религия, наука, неофициално злобеем срещу американците, защото не са чували думата „България“ и не знаят какво е това нещо, а европейците ни смятат за получовеци.

Важното е, че „официално“ всичко ни е наред и според главните машинисти на републиката, вървим напред и нагоре. Важното е да се преструваме по-добре, тогава може и сами да си повярваме.

Като гледам, пълно е с такива – повярвали – веят партийни знамена, радват се, че чак се вдъхновяват от партийните си лидери. На тях само „враговете“ им пречат – ония от „другия отбор“, червените мразят сините; сините мразят червените; един друг се обвиняват за блатото, в което се киснат.
А времето си минава.

И така… докато не ни закопаят в студената земя.

P.S. Мария е била родена със Синдрома на Даун. Знаете ли какво нямат хората с този синдром?

Нямат злоба, лошотия, липсва им завистта, липсва им удоволствието от това да причиняват болка, да нараняват, липсва им двуличието, просто не го умеят… липсва им алчността – не разбират защо трябва да имат толкова много неща, които не им трябват.

Тях ги наричаме „увредени“.

А те са това, което щяхме да бъдем ние, ако нямахме нашите увреждания… тия, дето вече ги изредих: алчността, злобата…
Ние – „нормалните“, сме пълни с тези увреждания, но си ги обичаме. Благодарение на тях правим системата такава, каквато е. И, защото Мариите ни напомнят какъв отпадък сме, ги елиминираме. Буквално.

Александър Томов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *