Яяя......

Баба Дела и Nedelka Prescod

Слушайте сега. Едната ми прабаба от Дойренци се казва Неделя. Аз открих тоя факт доста късно, тъй като всички ѝ викахме баба Дела и дори за миг на детския ми акъл не беше хрумвало, че това може да идва от неделя. А и никога не бях чувал за такова име, толкова е остаряло, че и до ден днешен не познавам друг човек освен нея с това име.
Един ден, вече не помня кога и защо, просто чух някой да го изрича. Вероятно тогава са се посяли в рохката пръст на съзнанието ми първите семенца на страстта ми към етимологията на нещата.

Баба Дела си поживя дълго, бях вече в гимназията когато почина на преклонна възраст и май даже съвсем кратко време не беше съвсем с акъла си. Аз на село не обичах много да си ходя, ходех рядко и за малко, защото нямаше с кого да си играя и поради тази причина не съм развил особено дълбока емоционална връзка с баба ми Дела. Сега ми се иска да я питам за хиляди неща, за войната, за социализма, за живота на село, за нейните баби и дядовци, за това като каква тя лично се е усещала в този враждебен и изпълнен с догматични омрази, официозни лицемерия и практични апатии свят.

Иска ми се да се хвана на въжената люлка на нейните спомени и да се засиля към хората, които вече отдавна никой не помни и които сякаш никога не са били, но по някакъв начин живеят още в мен – като заключен ДНК код, зад чиято порта се спотайват какви ли не изненади, прекрасности и ужасности.

Искам, ама няма – София голяма!

Това лирично въведение няма твърде много отношение към това, което искам да споделя, но и по някакъв странен начин има. Свързващото зрънце е едно име, разделено от океани, години, светове, езици и съдби. И някак си свързано от тях в същото време. Защото има ли нещо на тая кръгла, подскачаща из космоса скала, което да не е свързано с всичко останало? По някакъв неимоверно сложен за разумяване от нас начин, а всъщност прост като багерист.

Та, слушам си снощи един от любимите ми албуми на Кени Гарет и в джаза въобще. Beyond the Wall от 2006-а, в който американският саксофонист от африкански произход е събрал една сюрия познати и непознати музиканти и с тях е забъркал една зверски вкусна и дръзко ухаеща манджа с доминиращ китайски привкус. Различното на този му албум в сравнение с останалите, освен азиатската нотка, е наличието на вокали. Не във всяко парче и не прекалено осолени, но достатъчно, за да накарат ноздрите на душата да се разширят от кеф. Думи няма, просто напеви. Chants, дето има една дума. Една от композициите, която даже съм пускал тук неотдавна, Quing Wen, ми е адски любима и то най-вече заради вокалите в нея. Едва снощи обаче се запитах кой ли ги изпълнява и така стигнах до името, което свързва като по нишката на някой забравен сън баба ми Дела с джаза, Щатите, Китай, Панама и неведомите пътища на огромня целокупен човешки организъм, от който всички сме част.

Името на въпросната изплнителка е Nedelka. Неделка Прескод. Първосигнално си помислих, че е славянка, вероятно балканка, а може би и българка (в югославските наречия предпочитат да умекотяват името до Nedeljka, Nedeljko). Йес, бът ноу. Неделка е чернокожа афро-американка, с родители от Панама, певица, аранжор, хоров директор, учител по пеене, социален активист. Живее в Ню Йорк и пише и изпълнява както авторска музика, така и съвместно със знайни и незнайни имена от бранша. Интересува се от афро-американското културно наследство и даже пише независими научни трудове по въпроса. Ни най-малък намек за нещо свързано дори с Европа, камо ли със славяните, Балканите или България. Никакъв видим интерес към евентуални родови свързаности с тази част от света.

Рових, рових и продължавам да ровя, но нищо. Ни-щич-ко. Не от някакви патриотични чувства. Само заради името. Това име! Неделка. Бърка ми в очите като циганин пред избирателна урна. Рови ми в нуждата от стигане до дъното на произхода на нещата и в странното ми усещане за всеисконна свързаност. Мира ми не дава – като камъче в обувката посред люта зима.

Може ли да е случайно? Езиково съвпадение. Преплитане на езиците. Лингвистичен калъч. Вселенски майтап, който не значи нищо и не бива да бъде забелязван от никого, освен от разни идиоти с мании по нищожността.

И какво от това ако е или ако не е? Име някакво… А какво ли би казала прабаба ми за това, че има чернокожа съименичка от Панама, отвъд голямата локва, някъде в някакъв напълно непонятен за нея свят? Прабаба ми Неделя, нали – не Мария, Виктория или някое друго интернационално име. Ще я почувства ли близка или няма да осъзнае какво ѝ казвам, какво е чернокож и какво е Панама?

Докато си мисля тези неща, продължавам да се ровя в интернет и оттам изскача нещо още по-чудато. Оказва се, че Неделка Прескод не е изолиран случай. За най-голямо мое учудване излиза, че Неделка е много разпространено женско име в Панама. Мъжкият му вариант не е на почит, но Неделките в Панама са под път и над път. Все едно Панама е някакъв астероид, откъснал се от планетата-майка балканска и забучил се насред тихия океан като изпуснат сладолед във фунийка.

Имената винаги са били изключително важни за хората. Без тях те не могат да назоват света и той фактически не може да се роди. Самият свят е име. Човекът също. Смея да предполагам, че човекът е престанал окончателно да бъде маймуна в мига, в който е дал първото име на нещо около него. Оттогава това е най-силният човешки наркотик, в името на когото се живее, умира, обича и мрази. Няма отърване от него. Плъзнал е по целия свят и пипалата му свързват с невидими нишки милиони съзнания, съдби, тела и души.

Не може да е просто случайност!

И така някак си, по скритите пътеки на света, измежду трънаците на цивилизацията и висините и низините на човечеството, баба Дела и Неделка Прескод се свързаха в няколко милиона пиксела и една джаз композиция, през девет планини в десета, през диаметрално противоположни култури и през труповете на живота и смъртта, преминавайки транзит през отвъдния свят, за да акустират победоносно в мислите ми в тоя.

Неделя от Дойренци и Неделка от САЩ и Панама. Едната черна, другата бяла. Едната пееща фолклора на българите, другата – фолклора на света, към който и българите принадлежат. Едната отдалечена от мен от времето, другата – от пространството. Но и двете някак близки, някак част от мен. По свой си начин. Едната в кръвта, другата – в музиката.

Безкрайно различни обитатели на несъпоставими светове. На Изтока и на Запада. На миналото и на бъдещето. На оня и на тоя свят. И същевременно свързани завинаги с невидима канапена връзка, която вероятно нещо иска да ни каже, да ни подскаже, на нещо да ни научи. Или пък на нищо. С едно име, неподчиняващо се на прости логики.

Но какво тук значи някакво си име? Било то и Неделка.

Туй е въпросът.

Цветозар Цаков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *