Искра Веселинова

Банкет

Публикувано

Ако сте на банкет и видите нещо, което от скука е обрасло с горски мъх, стои на масата с отвеян вид, сякаш е на светлинни години от това място и в момента следва „Вояджър“ и се скита из Пояса на Кайпер, това нещо бездруго съм аз.

Преди няколко дни ви описах, любезни мои, класическия служебен банкет. Но не би било справедливо да не опиша и себе си на банкет от каквото и естество да е той – сватба, другарска среща (не че някога съм ходила), служебно надплюскване или нещо друго, като имен ден на хлапе, което още прилича на облещен пудинг.

Виждали ли сте мумия? Е, добре, вземете една мумия, облечете я що-годе добре, наденете на физиономията ѝ непроницаемо изражение, накарайте лявата ѝ ръка да барабани по масата от досада, накарайте дясната ѝ ръка да подпира главата, за да не може последната да заклюма и ето ме в най-чистия ми купонджийски вид. Край мен се вихри веселие, хората са шумни, ядат с апетит, говорят високо, смеят се още по-високо и току се втурнат към дансинга, за да дадат своя принос в гмежта от люлеещи се задници, подрусващи се цици, „И-хууу!“; „Дай, дай, ДАЙ!“; „Настъпи!“ и т.н.

Аз обрасвам с мустачки и филизи като лоза. Мразя поп-фолк, с изключение на пет-шест песни. А всички знаем, че тази кръчмарска музика владее купоните от Каспичан до Аляска. Но това както и да е, нека се забавляват хората, няма лошо. Никога обаче, като един виден социопат, не можах да разбера неподправения изблик на искрено веселие, който ме помита от вси страни. Наистина ми е непонятно на какво се радват толкова, защо искат да танцуват и защо просто не се приберем всеки у тях си и да се свърши тая мъка? Прекрасното спасение в такива случаи са добрите сътрапезници – други мумии като мен, и те горките, довеяни от вятъра на същата маса, и те обзети от противоречиви чувства, сред които мощно надига глава откровената дрямка, и те заети да правят хлебни топчета и да си късат краищата на салфетките.

Та, ако приказката потръгне, добре. Но ако не се получи…мъка…мъка…

На банкети не обичам и да ям, ровя подозрително из чинията и докато другите с апетит унищожават пърложите, аз си представям колко е уютно любимото ми кресло, колко е мекичко, колко много книги има в библиотеката и колко е хубаво да си четеш, да пийваш чай, да вдигаш отвреме-навреме глава и да се вслушваш в напорите на вятъра отвън, в хлопването на случайна врата и в заядливото джавкане на бездомните кучета. Да се усмихнеш самодоволно и да прелистиш книгата по-нататък.

„Айде, ставай, ставай, айдееее!Оппааааа…“ Подът пука от слонски подскоци. Лакътът ми също пука, хванат в желязна хватка от ухилена до ушите подпийнала любителка на танците. „Айдеее…“ Започваме да се дърпаме. Става ужасно неловко. Аз все още съм любезно усмихната, но бързо заприличвам на Желязната маска. Допрепусква още една дружка и ме изсипва от стола. Повличат ме към дансинга. Аз обаче съм хитра. Едва-що са ме извлекли, както природозащитници по бермуди извличат син кит от плитчината и го набутват обратно в океана и танцът ги увлича, изпускат ме за миг от поглед и този миг ми стига да изчезна с едно „Пук!“ Ще ми говорят после, че нямало телепортация. Я си гледайте работата! Танцьорките-ентусиастки още не са мигнали, а аз вече съм на терасата или в двора на заведението, или просто във вмирисаното на цигари и евтино пиене фоайе.

Ами блусовете, задължително на „Скорпиънс“? Гледам двойките и се чудя – какво, бе, хора, ви харесва в това патешко поклащане, люлеете се като гондоли в ленивите води на Венеция, блусът няма край, да му се не види, досадата расте, и расте, и расте. Поне да може да се напие човек, а аз почти и не пия. Наливам се с кока-кола, пуша, омитам си десерта (обожавам сладко) и се опитвам да измисля кога няма да е много невъзпитано да се изсуля и да офейкам към къщи.

Изобщо, ако ви трябва човек, който да ви убие кефа – извикайте мен. Развалям празнични настроения и по домовете. За заявки ми пишете на лични.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *