Искра Веселинова

(Без)надеждната борба с дивите гълъби

Разказвала съм ви и друг път за моята безнадеждна борба с гълъбите на терасата. Борба, от моя страна доста вяла и мънкаща, а от тяхна-настъпателна, с много хъс и нахалство. И ще ви кажа, че от моя страна битката се свежда до няколко гневни „Къш! Къш, бе, къш!“ и колебливо размахване на метлата, за което гълъбите си мислят, че им вея с ветрило от паунови пера като абисинска робиня.

В безбожни ранини мъжкият се събужда пръв и започва да гъргори с цялата сила на пилешките си гърди. Той посреща слънцето с радост и иска да сподели радостта си с нас. И нехае, че ние сме си легнали в два часа, след като сме зяпали някакъв среднощен екшън и единодушно сме го обявили за най-голямата тъпня, създавана някога в този непретенциозен жанр, но въпреки туй сме го изгледали докрай. Гълъбът жарко приветства утрото и слави великото светило, възпява гълъбовия Хелиос и го прави с неприятния глас на умираща патка, която някой е стиснал здраво за гърлото, но тя все още има какво да каже по въпроса.

Хелиос се носи победоносно в небето, а мъжът ми се носи към гълъба с чехъл в ръка. Следва кратка битка, от която и двамата се оттеглят непобедили, но и непобедени. Гълъбът се появява пак, защото е чул сърбащите звуци, оповестяващи, че семейството си лочи кафето. И се впуска в пламенен любовен танц, в горещо ухажване, в невероятна пантомима, за да спечели сърцето на малката, симпатична женска, която го гледа кротичко и сякаш се усмихва. Мъжът ми понечва да нахлуе на терасата и да линчува влюбените, като някой зъл Отело, но аз го спирам с молби и увещания, че е срамота да прекъсне животинките, докато се любят, а те се любят по-нежно и отдадено от хора. Абе, какво да говорим, хората се превърнаха в шопари, хеле пък вие, мъжете, прасета подли такива!
Малко изненадан от този обрат, моят благоверен се оттегля с лъвско достойнство, като ме заплашва, че ще видя аз, щом вземат, че снесат яйца!

И взеха, че снесоха! Имам навика, когато простирам пране, да се втурвам навън с весел галоп, като млад палуващ мамут. И две-три сутрини поред забелязах, че моите подскоци карат гълъбицата да се появява от някакво скрито местенце на терасата и малко тромаво да се скрива зад перваза, а щом аз се намамутя и си вляза, тя бързичко се връща обратно. Така открих гнездото. То е малко, свито несръчно и смешно от разни клечици и парченца от какво ли не, а на дъното му светят две трогателни яйчица. Мъжът ми се превърна в страховит гръмовержец, щом радостно му докладвах новината.
– Видя ли сега?! – викна той и се запъти навън.
– Ти къде? – уплаших се.
– Да ги изхвърля, как къде?! Няма да правим гълъбарник тука!
– Да не си посмял! Това е страшен грях! – извиках и се втурнах да спасявам малкото семейство.
Но и на него сърце не му даде да ги хвърли. И макар че недоволства, колкото за очи, все ходи и наднича да види как върви домочадието.

А снощи, в най-потайната доба, се събудих от отвратителен вик, който ме накара да подскоча в леглото. Звукът беше ужасен и зловещ и аз за части от секундата с ужас осъзнах, че това е някаква граблива нощна птица и че тя е на терасата. Гълъбицата! Включих лампата и с два скока се намерих навън. Огромен черен силует с противен звук се вдигна и нощта го погълна. За последен път нададе вик и се спотаи някъде. За щастие, гълъбицата беше непокътната. Лежеше тихичко в гнездото, без да шукне, но когато я доближих, се обади с лекичко „Гуррр…“ и пак се притаи.
Оставих лампите да светят като коледна елха, с надеждата, че хищникът ще стои далеч от силната светлина. На сутринта отърчах до гнездото. Семейството беше там, даже гълъбът, който се стресна от моя устрем, възкликна едно изненадано „Бух!“ и почна с гъргорене да ми се кара, че съм го уплашила. А гълъбичката си лежеше върху яйчицата и аз се чувствах като Великата закрилница.
Какво да правя, нали е майчица…

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *