Виктория Тинтерова

Безсъници в България

Публикувано

Тая нощ хич не спах. Тия, които ме познават по-добре, знаят, че не се въртя в леглото, а ставам, отварям си лаптопа, чета какво пишете, играя една особено тъпа игра, която ме приспива… и така страшните нощни чудовища, надвиснали над семейството ми и приятелите изчезва.

Да, ама тая нощ, като ви четох се разсъних и така до 4.

Не знам защо, но си припомних едно пътуване с мъжа ми и детето до едно село. Смолча, близо до Годеч. Преди 12-13 години. Детето беше малко и двамата си правехме на задната седалка една уютна кочинка с дебела възглавница, одеалце, играчки… бе въобще – уют. Все още нямаше задължителни седалки, в които децата са като наказани, нямаше винетки, та си пътувахме непрекъснато, където си искахме; цигарите бяха без страхотии по тях, с които така свикнах, че сега, ако видя бял дроб на пушач да кара колело на улицата, ще му кажа Здрасти!

Пътищата бяха все още относително без дупки, ние работехме, плащахме си парното редовно и без да се лишаваме от нищо, даже всеки петък ходехме на кръчма с приятели. Децата на приятелите ни си бяха още деца и не бяха се пръснали по света, нямаше прайдове, Ай Ти спецовете също си бяха още деца и си живееха по градовете си, при родителите си, даже и в детските градини кварталното училище имаше места без списъци, уседналости и прочие условия.
Съвсем нормално, средностатистическо семейство, със съвсем нормални приятели и занимания …..

Не говоря за соца, нали, ся някой да не каже, че съм комунистин.

Пътувахме си и с Ванката, нашия син, зяпахме през прозореца, даже си пеехме с радиото. По едно време в далечината видяхме стадо овце.
– Пасетааа – зарадва се Ванката.

Градско дете.
Хахахааааааааааааа…

По-нататък видяхме крави.
– Мамо, мамо, нека да спрем да пием мляко – съвсем искрено замоли детето.
– Не може, мамо, те не дават на непознати!
– Ми аз ще отида и ще кажа – здравей, кравичко, аз съм Иван и съм на 4 години, може ли малко мляко? – беше съвсем убеден, че доброто възпитание ще му помогне.

Имаше доста стада около пътя….
Така прекрасно си пътувахме, малкото телце беше в ръцете ми, съвсем доверчиво, че винаги ще обясняваме чудесата наоколо и винаги ще сме до него, да го пазим.

Кой да подозира, че след не много време, колкото едно детенце да стане тинейджър, така ще се скапем, че почти да няма пътища, да сме овъртолени в забрани, в прави краставици и недотам сладки тунквани вафли, хляб без глутен, киноа, с фалшиви новини, съвсем обезлюдени села, с Хемикян, Николаев и с безброй говорещи празни приказки глави. И през ум не ни минаваше, че ще дойде време, в което министър председателят ще ни напрече прости, варени жаби, ще бъдем всички парле ву франсе, че ще има арести, подобни на този на Иванчева и прочие и прочие… и че от телевизора ще заплашва с чук съпартийците си.

Помните ли как започва „Недосегаемите“?
А вие си се карайте за Листата….

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *