Яяя......

Бели малини

Публикувано

Радка блъсна паянтовата врата и изскочи от плевнята. Разрошена, зачервена и потна. Полата ѝ, прищипана от една страна от ластика на гащите, виси накриво и дава пълна свобода за движение на едрите ѝ бедра. Бузите ѝ са мокри. Горещи кичури пепеляворуса коса лепнат по тях.
Притичва Радка през двора с подпетени гуменки и смъкнати чорапки. Подтичва тя, а гърдите ѝ в мокрия потник бодро подскачат в съвършен синхрон с напевното мучене на кравите зад оградата. Козата гледа отегчено и недотам умно. Слънцето се е спряло да погледа и то тая пищна красота и забравя, че аха му е време за залез. Аха.

– Ай, ай, ай! – припка Радка и бърше с длан потното си зачервено лице
– Ай, ай, ай! – вайка се тя и бие бърз шут на едната коза. Козата измучава, но продължава някак да дъвче. Този път шутът бе лек.
– Ай, мама му, мама му, какви ги свърши, Радкеее, какви ги надроби! Ай, ай, да му се не знае и на тоя обесник, проклет! Ай, ай, ай! – мята се Радка на стълбата пред къщата, диша учестено, аха сърцето ѝ да спре. Захвърля подпетените гуменки в тревата и опъва напред крака. Поема дълбоко дъх, сетне издиша и втренчва мътен поглед напред. Козата не ѝ обръща никакво внимание, тя на нея също. Не ѝ е вече ни до кози, ни до крави, ни до нищо, щото сега за нея само Радко има и на тоя и на всякой свят.

Радко е и млад, и строен, и с плосък корем и със силни гърди. Няма ни тумбак, ни плешиво теме като нейния Дойчо. Радко е тъмнокос, черноок, с лице гладко бръснато и меко като бебешко задниче. Няма космати гърди и мирише на одеколон, а не на дръгляв кон. Дойчо е селски простак, дето по-далеч от кръчмата приживе няма да стигне, даже твърде е вероятно като му дойде времето и изпукяса, дядо Боже пак в това зачукано село да го остави, та да му е мирна главата и да не си слага яд на душата.

Сълзи рони Радка, досущ маргарит дребен. И види се, че сърце ѝ плаче, плаче, та реве.

– Що си се проснала като стара черга на стълбите, Радке? – подвиква отдалеч съпругът, почерпен на две трети прилично.

– Гледай се, задникът ти виснал бре, некоя мравка ще те налази по баджачките. Ай, не зяпай като изоставена козичка, ами иди сложи тигана и метни в него ей тия пръжки свински, та да вечеряме като хората заедно! – Що си се припотила такава? Ора ли, копа ли или се дръгля с кокошките?

Смее се Дойчо, та от очите му искри хвърчат. Не е от пиенето таз радост, от сърце му иде. Ще ѝ се на Радка да го мрази, ще ѝ се, ама не може. Помни го тя Дойчо какъв хубавец беше, а и не само хубостта му помнеше, а и добротата му. Ходят ѝ още из мислите спомени едновремешни, кога с него още на гаджалък го караха. Как я леко целуваше той, та на устните ѝ пожар правеше. Като малиново вино любовта им напиваше. Сладко и тръпнещо. Дланите му -големи, ама топли и меки – как с наслада галеха и лицето, и гърдите ѝ. Жадно и нежно. С любов. Очите му – юлско море и небе. Хем в тях се давиш, хем в тях и летиш.

– Тиган нямаме!- клати укорително Радка глава, ама в ъгълчетата на устните ѝ разпуква се усмивка.

– Ай сиктир! Що така бе, душо? – хили се Дойчо

– Пияницо, проклет, па и не помниш, а? Тая ракия ума ти е халосала. Кога оня ден загори си проклетите пръжки, нал‘ ти го разби, те тука на стълбите! Ей го, седи още мазното, измиване няма. Ойде му на тигана ти дръжката, изкриви се, посука се целият. На боклука отиде. Няма де сега тия гнусави пръжки да мяташ! Боб съм сварила и люти чушлета има останали. Иди, яж си! Да ти попие ракията. Аз не съм още гладна.

– Хубаво бобец си сготвила, душко! Златна жена си. Грижовна. Прощавай, знаеш, прост човек аз съм. Селски простак, нали тъй ми викаш! Ама те обичам и като пукна пак ще те обичам!

Радка е притворила очи, дъхът ѝ е примрял на дълбоко в гърдите. Не щеше да чува тя тия думи сега. Те душата ѝ разголваха, белеха я люспа по люспа като глава лук. Белят я, а вътре черно, все по-черно иде, и гнило. От тия думи се виждаше Радка гола, изпоцапана. Преглътна горчивото, ама дума не можа да изрече ни една. Погледна голите си крака, а по тях като татуирани лепнеха ръцете на младия Радко. Още чувстваше как пръстите му играят по тялото ѝ. Искаше го тя. Мислеше ли за него, в слабините си чувстваше горещо.

От месец се бе Радко на село прибрал. Дойде от града, там нощен бар движеше и голям успех с него жънеше. Дойде си на село да продава на баща си къщата, дето наскоро бе хвърлил топа. Стар баща му не беше, ама пиеше. Пиеше много и всякога, та един ден легна и не стана. На вода го караше. Ни пари имаше, ни му се искаше нещо. Писа Милка, сестра му, на Радко, че болен е легнал баща му и дълго още не ще да го бъде, та моли го да дойде за последно, да се сбогуват, да си простят. Но Радко прошка лесно не даваше, та и не дойде, та и не прости. Не можеше или не искаше. По-важна работа имаше. Баща му за него отдавна бе мъртъв. Майка му – бледна, слабовата женица умря от сърце още кога Радко бе хлапе седемгодишно. Оттогава баща му, който голяма любов към нея носеше, се обърна на човек друг. Болката си преглъщаше само с ракията. Глътка по глътка, чаша след чаша. Обедняха набързо, разсипа се къщата, отиде му и работата. Радко мълчеше и чакаше. Чакаше баща му да изпие последната глътка от тая мъка. Ама ракията така и не свършваше. Мъката и тя.

На шестнайсет Радко замина за града. Хвана се да помага в някакво нощно заведение. Лека полека светът му се промени. От момче за всичко, порасна в охранител на бара. Надуши миризма на пари и те тая миризма твърде му се хареса. Взе да се бие, взе и да бие. Стана управител. Една нощ собственикът излезе и не се върна повече. Радко взе бара. Получи пари, коли и достатъчно женско внимание. Красив и богат вече, Радко се закле да не се върне на село. После баща му умря. Къщата им, макар неподдържана, голяма и хубава беше. Добри пари струваше.

Помнеше Радко дълкокраката Радка. Като деца играеха по дворовете. Той все нея гонеше, тя все му бягаше. Не мож я хвана. Пъргава, вечно засмяна, с очи орех – и на форма и на цвят. Позна я Радко още щом я видя да си бъбри с леля му на улицата. Позна я и пак я пожела. За Дойчо, синът на шивачката, се бе омъжила тя, ама що ли – туй Радко не проумяваше. Дойчо от него по-голям беше с едни пет-шест години. Помнеше го Радко добре от времето, кога из селото търчаха с хлапетата. Помнеше как Дойчо минаваше покрай тях. Улисан в мислите, угрижен с нещо, странен му беше той. Минаваше Дойчо, закачаше ги набързо с някоя шега и си отиваше. Семейството му богато не беше. Майка му шиеше на цялото село, ама малко за таз работа вземаше. Баща му – учител по музика – едвам някой лев и той докарваше. Та живееха скромно и скромна къщата им беше. На един кат. Дворът помнеше Радко на тая никаква селска къща. Голям цвят, голяма шарения от цвят тоя двор беше. Пъстро, та и сляп човек да го види. Аромат и цветове като в приказка. В тоя двор Дойчо седеше по тъмно и на китара свиреше. Хубаво свиреше непрокопсаникът му, та момичетата все към тях надвечер минаваха. Да го чуят как свири, да го слушат и да го гледат. За хубавец го имаха те и това ядосваше Радко. Озлоби се срещу него той и не пропускаше случай нещо да го подиграе. Я за старите му обувки, я за прическата му, често и за майка му грозни думи подхвърляше, но Дойчо така и не му отдели нужното внимание. Веднъж само той спря, обърна се, поряза Радко със сините си очи и плю на земята. Отмина. А Радко се закле един ден да го накара да страда.

Оттогава над десет години са текнали, но щом Радка видя, Радко знаеше какво ще да стори. Па и като я гледаше, ни на влюбена, ни на щастлива му се струваше да е. По очите личеше ѝ, че нещо не ѝ е както ѝ се е искало. Дойчо се беше изменил. Пиеше. Откак се споминаха баща му и майка му, изсфиряса му радостта. Много ги гледаше той, много се грижеше за тях, туй цялото село го знаеше. Сърце и залък, всичко даде си за тях той, ама заминаха си на оня свят хората и скръб студена, та ледена душата му смрази.

„Не е туй само, не е! – мислеше Радко – Ей го, голям мъж е Дойчо и жена каква има си! Не е от скръб тая работа само. Колко години с Радка са женени, па едно дете не ѝ е тоя негодник направил! Мъж туй не мож да е! Моя Радка да беше, цял отбор дечурлига досега щеше да гледа!“

– Лельо – подвиква Радко и зализва перчема си непокорен – ще ида при Дойчовите. Да си поприказваме, да си припомним ония години, кога по дворовете боси търчахме и с незрели джанки се замеряхме!

– Па, върви, щом си рекъл, ма вземи занеси на Радето от сладкиша ми. Обича го тя, ще се зарадва момичето!

– Щом казваш, давай го и да вървя, че кое време стана! Сладкиш, моля те… Коя жена па днес на селски сладкиши се радва! – хили се Радко, ама леля му го стрелка със сивите си лисичи очи, та млъква той. Махва с ръка и става.

Обръснал е гладко хубавото си младо лице, одеколон скъп е по себе си разлял, та мирише през три села в четвъртото. Бяла риза, разкопчана така, та да разкрива стегнатите му гърди, загорели от юлското слънце. Косата пригладена с ароматен гел лъщи под лъчите и хвърля наоколо мамещи блясъци.

– Здравей, Раде! – провиква се той смело пред вратата на Дойчовата къща. Знае той, че сама е сега Радка. Бе минал през кръчмата и видял бе там Дойчо да влиза и да се почва с ракиите. – Идвам ти на гости и армаган ти нося сладък, баш за сладка жена като тебе!

Радка е с бяла прозирна пола над коленете и тесен червен потник с връвчици точно под гърдите. А гърдите ѝ са големи и стегнати като динки, та Радко очи си не сваля от тях.

– Влизай, Радко! Добре си дошъл! Не си е още Дойчо пристигнал, позачакай го тук, да си поприказвате вашите си приказки. Аз в плевнята малко работа останала имам.

– Е, ще го почакам, щом казваш. Па може и в помощ нещо да съм ти.

– Не, не, поседни си на сянката, лимонада ще ти донеса, студена е, да те малко разхлади от горещината.

Носи Радка лимонадата, сядат един до друг и се гледат. Говорят си за старото време, смеят се. Радко протяга ръка да погали нейната. Тя я отдръпва смутено. Той посяга отново. Този път към гърдите ѝ. Радка припламва, прималява ѝ страшно. Зърната ѝ се втвърдяват досущ джанки зелени, незрели и дъхави.

– Спри се бе, Радко! Не е хубаво това!

– Не е ли? – Радко хваща по-здраво гърдите ѝ. Шепите му са пълни. – Много си хубава, Раде! Не мога да ти устоя. А тия твойте гърди ме побъркват, ма май мъж не ги е скоро докосвал!

Радка мълчи. Горещо ѝ е, а от тия приказки още по-горещо и душно става.

– Туй твоя работа, Радко, не е. На плевнята трябва да ида, работа имам си там.

– Така кажи, де! Затуй съм нали и аз тука, та да ти облекча туй що ти е тежко.

Радко глътва останалата в чашата лимонада и става. Изпъва се стройното му гъвкаво младо тяло. Гърдите му поглъщат слънцето. Потни капчици блестят по тях и мамят. Радка е жадна. Много жадна. Иска да пие от тях. Да пие, да се напие.

Вратата на плевнята се затваря след тях. Козата мълчи и си трае.

Изминали са няколко месеца. Прегоряло е лятото. Между листата се е промъкнала есента и е засипала с цветовете си целия свят. Капе хлад на тънки тиренца. Диша земята, отдъхва. Утолила е жаждата си.

– Какво ти е Раде? Жъленикава си като недозрял пъпеш, душко. Доктор да викам, на доктор да те заведа искам. Не е добре работата. Да идем, да те видят. Да се полекуваш, та да ти светне пред очите.

Дойчо е хванал ръката на Радка. Гали я с неговата обич. С оная леката и нежната. И пак ухае на малини.

– Нищо ми не е! Не бери ми ти грижа! – простенва Радка – Върви, иди в кръчмата, аз ще си полежа да си отпочина.

– Не ми е до кръчми и пиене! Кажи ми, знаеш ли какво ти е? – Дойчо е блед, по-блед и от нея. Целува очите ѝ и се надига да приготвя вечерята.

– Бременна съм! – изохква Радка – Не съм болна. Дете чакам!

Хвърля се Дойчо при нея. Целува ръцете ѝ, устните. Плаче. Като дете. Със сълзи като едри безцветни малини.

– Боже! Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Раде! Момиче мое хубаво! Баща ще съм, баща ще стана, ей!

Топи се ледът в душата на Дойчо и мислите му меки стават като памук. Изветряла е мъката, изплака я той наведнъж със сълзи горещи от обич и радост.

Радка се е сгушила в прегръдка му и плаче. Иска да е майка, много иска. Но не така, не така!

– Раде, чудо ни е дошло, чудо! Начакаме се, ама го дочакахме! Толкова години – нищо и ей сега, кога ни вяра, ни надежда ми остана, чудото пристигна! – целува Дойчо позаобленото вече Радкино коремче. Устните му са пожар.
– Та и да ме питаш кога е станало това, не мога се сетя. Може би оная нощ.. Пустата му ракия, проклета да е! Не помня. А трябваше! Прости ми, Раде! Обичам те, знай го това!

Радка знаеше. Знаеше и че не чака дете от мъжа си. От Радко е детето ѝ. Още щом разбра, че е бременна, тя отиде, намери го и му каза. Не щеше от него нищо, само да знае. Не го обичаше. На другия ден Радко беше заминал. Нямаше да се върне. Тя и това знаеше.

Бременееше Радка леко и безпроблемно. Закръгли се и още по-хубава стана. Засия тя, разцъфтя като цвете гледано и обичано. А Дойчо сияеше и от нея по-силно.

Вали сняг на звездички. Студени и остри иглички. Болницата е сравнително близо, но пътят минава през планината. Зимно време той е на места силно заледен и тъмен. Дойчо е зад волана. Колата е стабилна и взима сигурно завоите. Светлината от фаровете се процежда на тънка златиста нишка. Тъмнината я улавя и я стопява за миг.

Людмил работеше и тази нощ. Не беше дежурен, но парите така или иначе все недостигаха и той се съгласи да поеме смяната на свой колега. За две денонощия беше дремнал едва няколко часа. Чувстваше умората, но мисълта за допълнителната надница го държеше буден. Скоро синът му ще е абитуриент. Малко парички искаше да отдели за него, за да пътува той с другите си съученици на екскурзията до Рим.

„Не е далеч – мислеше си той – Този баир, след него другият, после още един-два. Осем завоя, седем, шест… Умората натежа на клепачите. Той виждаше жена си в онази къса червена рокля с тънки презрамки, сина си на летището, който заминава за Рим. Жена му се разплака. Той отвори очи. Но беше късно. Завъртя волана, но колата поднесе. Автомобил срещу него бе твърде близо. Бе навлязъл в насрещното движение. Не успя да избегне удара.

– Раде, Раде, отвори очите си, миличка! Отвори ги, Раде, чуваш ли, не заспивай, Раде, не заспивай.

Линейката пристигна бързо. Болницата беше съвсем наблизо до злополуката. Шофьорът на случайно преминаващ автомобил бе спрял и бе позвънил за помощ.

Радка отвори очи. Дишаше трудно, но беше жива. Дойчо беше жив. Не и Людмил, не и Людмил. Жената с червената рокля с тънки презрамки някъде плачеше. После изчезна в тъмното.

Радка роди. Момиче със сини очи. Юлски очи.

Лекарите опитваха да овладеят вътрешните кръвоизливи в тялото на майката. Но не успяваха. Радка губеше сила. Искаше да види мъжа си. Дойчо влезе. Лицето му беше в рани, ръката му беше лошо счупена, куцаше. Той пое нейната протегната длан. Беше студена. Наведе се над лицето ѝ. Усещаше дъха ѝ. Сладък, леко тръпчив. Като вино, като малиново вино. Радка шепнеше едва, но той я чуваше.

– Детето не е от тебе! Прости ми, прости ми, прости ми.. – в очите ѝ имаше скреж. Сълзите ѝ бяха звездички. Молба и молитва. За прошка.

– Зная, Раде, зная. Отдавна, отдавна съм ти простил! Момиче е, да знаеш! Може да не от мен, но е моето момиче и я обичам точно толкова и точно така, както обичам и тебе! Спокойна бъди, казват, че не мога тук да остана сега. Ще чакам отвън. А ти, ти не заспивай! Аз също няма да спя.

Докторът изведе Дойчо в коридора.

Радка умря седем минути след полунощ.

Вцепени се нощта, а снегът продължи да вали. Големи и тихи снежинки, бели малини любов.

Лени Рафаилова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *