Искра Веселинова

Беше 1983-а…

Беше 1983-та. Това беше знаменателна година за мен, защото тогава открих за себе си „Депеш Мод“.

Бях хлапе, като всички соц-хлапета. Поне външно. От радиоточката се лееха фолкорни ритми и мома момку думаше, думаше, още говореше. Росица Кирилова пееше с нежното си треперливо гласче, Лили Иванова разтваряше длани като хищни цветя, с този огромен маникюр; носехме ужасни прически, имахме рани по коленете и за нас беше велико събитие да дъвчем турски дъвки от лунапарка. Беше наивното време на хората, правени по калъп.
По калъп, по калъп, а тук-там щръкваше някоя нахална пета, нечий перчем се развяваше, нечий лакът убождаше сладкото безвремие на строя. Имах чувството, че нещо ужасно ми липсва.

Сега, след толкова години, си давам сметка, че пак изпитвам същото чувство и че то вероятно никога няма да ме напусне, просто, защото съм устроена така и нейде в кода ми има един дефектен ген, който кара ума ми непрекъснато да пита, да търси, да рови и да иска нещо различно и до смърт да мрази рутината.

През 1983-та разглеждахме списанието „Браво“ като някаква скъпа реликва, като теолози, които с треперещи ръце и много внимателно докосват някой апокриф от Мъртво море. И тогава първо ги видях и едва после ги чух. Бях запленена и стресната от внезапната вълна на емоции, които се надигаха шеметно в душата ми и ме караха да се чувствам влюбена, очарована, изпълнена с хелия на щастието. Няма друга такава музика, която толкова да пасва на вътрешната ми нагласа и на моите си, скрити от света вътрешни светове, които са розови, черни, кървави, всякакви. И са само мои.

Тази музика ми отвори очите към едно друго битие, толкова различно от нашето, че сякаш не обитавахме една и съща планета.

С настървение започнах да чета за „другия“ свят – там хората не се строяваха сутрин и не наричаха никого „другарю“, не се бояха от митичните партийци, не се доносничеха и се осмеляваха (какво чудовищно нахалство) да искат да живеят добре.

Но оставете материалното, защото то наистина е примитивно и винаги опошлява всичко. Там хората бяха свободни, поне по-свободни от нас. И можеха да изразяват себе си чрез тази толкова необичайна музика, без да са длъжни да закичат мушкато зад ухото си, да се усмихнат като разпънати акордеони и да пеят за жътварки и хайдути.

Сега е моментът да кажа:
Да не е посмял никой да ми обяснява колко е прекрасен и ценен фолклорът ни. Ако някой се изяви като толкова глупаво и праволинейно магаре, даже няма да го удостоя с отговор, а мълчаливо ще го презра.
Който ме разбрал – разбрал; който не – да отива да пасе на друга поляна.

А за мен тогава настъпи вътрешната метаморфоза – след нея вече никога не се върнах назад. Тогава развих афинитет към нестандартните неща (и хора). И да знаете, прекрасно е да обитаваш шарен свят. И е страшно, опустошително и жестоко да живееш в света на навика. Това е самоубийство, което при повечето хора трае с години. Затова непрекъснато се бунтувам срещу рутината в моя живот и в моя личен свят. Искам да ми е шарено.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *