Искра Веселинова

Божията трапеза

Когато бях дете прекарвах ваканциите на село. Никакви пионерски лагери не можеха да ме съблазнят, никакви екскурзионни летувания, никаква семейна почивка на море. Исках да си ходя на село и това е.

Бях влюбена в кротките пасторални картини – магаре сред зелена поляна пасе огромни, сякаш нарисувани магарешки бодили; веригата на тополите между нашето село и Ветрен; прихлупените покриви на къщиците; сребърната звънтяща ивица на Тунджа; безбрежните пламтящи жита; розовите храсти, населени с пияни от сладък нектар пчели; весела каручка, поклащаща се по прашните коловози на пътя; могъщият гръб на планината и киприте лозя по склоновете ѝ, окъпани от слънчева нега̀. Беше ми толкова хубаво, че понякога виквах и запявах с пълен глас в градината. Сигурно така са се раждали народните песни.

Много обичах да ходя в къщата на прабаба ми – баба Пенка. Там имаше удивителни предмети, които можех да разглеждам с часове и да си фантазирам разни работи. Имаше например в салонското бюфетче два фантастични ракиени сервиза. Обичах ги много – тях и голямата, стародавна мелница за черен пипер. Единият сервиз беше тъмен и лъскав, а самите чашки приличаха на миниатюрни ритони с крачета. Бях очарована от фантазията на създателя му и си представях някакви миниатюрни гръцки богове, които надигат блестящите като черни камъни по речно дъно ритони и пият амброзия.
Другият сервиз беше с тумбести миниатюрни чашки, колкото напръстничета. Белички, със златисти нишки, които образуваха квадрати. Имаше и малка бъкличка със същата шарка.

Отварях внимателно бюфета, вадех чашките и ги галех изучаващо, редях си ги и си представях много гости, ама джуджета, засмени, с големи оранжеви носове, бели бради и добродушни шкембенца. Гостите пиеха от чашките със златните нишки и си доливаха от бъкличката. А пиперницата беше наистина внушителна – голяма, светло кафява, с огромна ръчка и чекмедже, в което се сипеше смленият пипер. Обичах да отварям чекмеджето, за да усетя прекрасния аромат на черен пипер. После прилежно прибирах всичко и се впусках на лов за други вещи.

Прабаба ми беше полуграмотна, но ревностно пазеше мастилницата си от първо отделение. По стените имаше ковьорчета с красиви гледки и крави, които малко напомняха на динозаври. Имаше и страховити черни гори, в които човек не би влязъл за нищо на света, а лекомислената Червена шапчица все там влизаше. В мен се бореха чисто детинските възприятия и прочетеното в книгите, осъзнато по особен, наивен начин, просто защото започнах много малка да чета книги, които после с изненада откривах в задължителните списъци за лятно четене години по-късно.

Тогава разбрах и каква благословия, какъв щедър дар е словото и писмеността. Това е наистина Божи дар, това, че ни е дадено да боравим с думи и да изразяваме чрез тях чувствата и мислите си. Преди време си говорехме с малкия ми син и той ми каза нещо, което силно ме впечатли – че самото мислене на хората силно се определя от езика, на който говорят. Значи, процесът е двупосочен – човекът не само създава думите, но и създадените думи влияят силно върху начина, по който формулира мислите си и възприема света. Това е прекрасна енигма, но нека филолозите си блъскат главите върху нея. Важното е, че имаме Словото.

Откъде тръгнах, та къде стигнах, но не мога да опиша какво вълшебство преживявах при съчетанието на моите фантазии с прочетеното в книгите. Най-проникновените моменти са, когато човек е сам със себе си. Тогава, заслушан в сладкото шушукане на въображението, люлян между приказни картини и реалност, той може да долови лекия като полъх и невъзможно реален глас на собствената си душа. Това са сакрални преживявания.

Ето, след толкова години, си ги спомням тъй отчетливо, тъй ясно, сякаш са се случили преди миг. Сякаш преди секунда съм гледала как помръкват хребетите на планината и слънцето потъва зад тях, слушала съм несмелите гласове на първите щурци и съм вдишвала ухаещия на цветя, сено и тор вечерен въздух. А над главата ми се извиваше диамантената дъга на звездите, като поръсени вълшебни трохи от Божията трапеза.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *