Виктория Тинтерова

Брашно колкото поеме…

Публикувано

Направих палачинки. 4 яйца, 4 чаши мляко и брашно колкото поеме.

През 70-те години, далечните, както биха казали новите журналисти, мама работеше във Водпроект, в сградата, която после стана на СДС, а по-после на ВСимеонов… май. До къщата на Яворов. Институт, в който се проектираха разни неща – язовири, напоителни системи и прочие полезности, които после, след Промените, за има-няма 15 години разни отворковци унищожиха. Та там работеше мама в една голяма стая, с много бюра и проектанти по тях.

В стаята имаше само един мъж – Сашо Казанджиев. Страхотен сладур, любимец на всички, много висок, много слаб, с очила и брада. Всеки ден женурята, в почивките между чертането си разменяли рецепти за разни храни. Сашо, младоженец по това време, старателно записвал. Като се стигнело до брашното – „Колкото поеме!“, се добавяло и сол на вкус. Сашо се шашкал, искал някаква приблизителна точност – инженер човек все пак. Получавал мъгляви отговори за количеството като – „ми да стане тестото като мекото на ухото, или като боза“…

Един ден Вера си купила пералня. Автоматична. Чудо невиждано. Дошла на работа страшно развълнувана и всички почнали да четат упътването и да завиждат на Вера. Възникнал въпросът – колко прах за пране се слага? Голяма чудене паднало, докато Сашо не казал авторитетно:

– Колкото поеме, бе..!

Когато станах на 6 години, ме записаха в Алианса, да уча френски. Алиансът беше на площад Славейков. Дядо ме качваше на тролея на Големите пет кюшета, две спирка и бях там. Нареждах се на светофара, ако беше зелено, не пресичах, защото се страхувах, че няма да ми стигне, за да пресека огромния булевард Раковски, изчаквах жълтото /оранжевото му викам и до сега, ама ми се карат, че било жълто…/, червеното и на новото зелено тръгвах да превземам улицата. Имах си малко, картонено куфарче, в което имаше молив, тетрадка, една лъскава, червена ябълка и едно жълто, пластмасово шише за вода с капачка-чашка. Червена. Просто не можете да си представите колко бях горда – сама, с куфарче въоръжено с всичко необходимо за всякакви евентуалности, насред голямата София! Абсолютно нищо не помня от тези уроци, освен коледното тържество и бутаницата на едно малко, дървено стълбище… И куфарчето. След алианса ходех при мама, че да се прибираме заедно. Преди да се кача при нея, стоях известно време пред къщата на Яворов. Много ми харесваше.. То и до сега много ми харесва, още повече, че вече я знам и отвътре. После се качвах, с мама си се радвахме една на друга, сякаш не бяхме се виждали 9 дни и 9 нощи. Сядах на бюрото до нея и почвах системно да ровичкам в чекмеджето ѝ. Винаги имаше по някоя изненада – я сандвич с шунка, я пастичка.. някоя гумичка за мен или шарен молив. После се прибирахме бавно и спокойно пеша и си приказвахме.

София беше изключително спокоен, чист и красив град. Тротоарите бяха равни, улиците без дупки, навсякъде имаше дървета и градинки. Миеха улиците всяка сутрин или поне през ден. … Преди да се приберем, винаги пазарувахме от колониалния магазин на ъгъла. Мама много я обичаха в този магазин. Когато имаше нещо екзотично, като нес кафе или списание „Пиф“, за мама винаги запазваха. Викаха я отзад конспиративно и ѝ предаваха стоката. Малко като в мафиотски филм…

Веднъж я извикали, че дошло нес кафето, а там бил милиционерът от будката на кръстовището, който си къркал коняче с управителя. Като я видял ѝ казал:
– Другарке, отдавна те гледам.. Много си хубава. Само кажи и че зАпрем цялото движение, да минеш нАпреко на кръстовището!

Нес кафе умирах да бъркам за възрастните. Слагаш малко захар, лъжичка кафе и маалко водичка и бъркаш, бъркаш, докато ти омалее ръката и стане на крем. После, като се налее водата, става каймак. А за нас, децата си бъркахме шато. Шатото се прави от разбъркани хубаво сурово яйце и захар. Ние го правехме съвсем мераклийски – разделяхме жълътъка от белтъка, бъркахме до съвъшенство, после смесвахме, слагахме какао и … кеф!

От сърце ви пожелавам любов, колкото поемете!

Туй последното стана като от лексикон сладникаво….

Ще добавя и още поезии, за да стане съвсем прекрасно, като любовта между синоптичка и президент:

„Ах, любов, любов, ти париш кат горещ картоф!
Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен!“

И един следлюбовен вопъл:

„Ех, Луна, Луна, ти изяде сичките лайна!“

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *