Яяя......

Бургаски вечери… А, да – и една болонка!

Публикувано

Беше тиха, бургаска, майска вечер, от онези, в които ти иде да пееш на глас колко прекрасен е животът. Както пишат в книгите – от онези вечери, в които нищо не предвещава, че ще се случи нещо необичайно. Нещо разтърсващо. Нещо….нещо. А това, което щеше да се случи, нямаше да отнеме на Вселената твърде много време, защото всичко стана ужасно бързо.

Морската градина в майска вечер не е вашето място, ако обичате уединението. Изобилства от крещящи и врещящи люде от всякакъв вид, пол и възраст, както и от чуруликащи, мяукащи, лаещи нехуманоиди, част от последните – влачещи след себе си на каишка изнервен хуманоид.

Коко беше болонка. От най-тъпите, но не по своя вина – той просто се беше родил с коефициент на интелигентност на четка за под. И единственото, което можеше да прави, освен да изглежда мърляв, бе да яде, да лае и да гони чехъла на стопанката си. Но пък и никой не изискваше от него друго. Така че до тази точно майска вечер, Коко беше щастлива болонка.

Докато не срещна мотоциклетиста.

Характерна особеност на морската градина е, че по цялото ѝ протежение от изток е морето, което е дало шанс на създателите ѝ да подходят оригинално и да я кръстят „Морска”. От западната ѝ страна обаче се е опънала безкрайна асфалтова вена, една от основните градски улици, по която туристите от Меден Рудник, пристигайки в Бургас, можеха да стигнат до Капаните на плажа или, дори, ако са настроени авантюристично – чак до Поморие.

Като цяло, улицата е доста натоварена, а в един от отрязъците си, направо опасна за пресичане, защото затоплянето на времето раздвижваше автотуристите и по нея непрестанно профучаваха коли и мотоциклети.

Но да се върнем на Коко. За тригодишна болонка, отглеждана от въздебела матрьона, дошла в Болгария преди трийсет години с мъжа си, работник в Коми, Коко беше в отлична спортна форма. Явно Вселената беше решила да компенсира тъпоумието му с добро физическо състояние и мазните остатъци от вечерята на стопанката му никак не се отразяваха зле на визията му. Освен това, той обичаше движението – дотолкова, че матрьоната го водеше на каишка от ония, дето приличат на рулетки. Иначе рискуваше да бъде влачена като ледоразбивач от ентусиазираният, пъргав Коко, през храсти и тревни площи.

И ето ви, значи, сцена. Матрьоната, поспряла за раздумка, не вижда как любимецът ѝ хуква да гони котка през пътното платно. Рулетката се развива свободно, а тънката корда в сумрака изобщо не се забелязва. Във тоз момент точно, засилен мотоциклетист профучава край нея…. и право през кордата. Матроната изтърва краят, който се заплита нейде из предницата на мотора и с писък вижда как Коко лети във въздуха след мотоциклета, а истеричният му лай заглъхва заедно с шума от мотора. Тази сцена приключва с виковете на матроната „помащ, помащ, мое куче атлетя!”, събирането на десетина кибика и всеобщото чудене какво точно стана?!

Сцена втора нямаше много свидетели. Поради обстоятелството, че мотоциклетиста бързаше за Слънчев бряг, караше със скорост доста над разрешената за градски условия, надявайки се да избегне засадата, която обикновено устройваха от пътна полиция на изхода на града. Запознатите с този точно изход знаят, че там крайбрежната улица завършва в кръгово движение, бензиностанция и вечно паркирана патрулка.
Край тази патрулка, с над 90 км/ч профуча мотоциклетиста.

В мига, в който двамата полицаи, облегнати на колата, се мятаха в нея, за да изпълнят служебният си дълг, пред смаяните им погледи профуча и куче.
Кучето, противно на всякакви правила на движение, в абсолютно нарушение на Закона за движение по пътищата, летеше на разстояние метър и седемдесет над земята и лаеше френетично.
Единият полицай имаше тригодишна дъщеря и беше чел в някаква детска книжка, че има летящи кучета, така че не се учуди много, но колегата му приличаше на шаран пред апоплектичен удар.

В този момент радиостанцията се включи и през пукот и шум се чу: „…мотоциклет…куче..лети….ЛЕТИ БЕ…….и лае…”

Мотоциклетистът така и не забелязваше какво се случва зад него. И продължаваше да лети, при това с по-висока скорост, защото беше стъпил на междуградският път и скоростта му рязко се повиши.

Патрулът включи светлините, пусна сирената и с мръсна газ потегли след него.

Няколкото души, които зареждаха в този момент на бензиностанцията се кълняха същата вечер, че са видели летящо куче, но разбира се, никой не им повярва.

Матрьоната лежеше върху една пейка, дишаше тежко и от време на време немощно прошепваше „помащ..помащ..мой Коки куде атлетя…”

Процесията имаше завършен вид, но за непосветените в историята нещата изглеждаха така: малка, злобна летяща болонка преследва настървено мотоциклетист, който с бясна скорост се опитва да се измъкне от нея, а отзад полицейска кола с включени сирени се опитва да го спаси!

Искате да знаете как свърши всичко?

Мотоциклетът – за старо желязо.
Мотоциклетистът – в болницата.
Кучето – в обятията на стопанката си.
Полицаите- на терапия при ведомствения психолог.

Хепи енд!

Почти.

…..

В окръжна болница пристигна следовател. Беше млад, на два петъка служба и това беше първото му възложено за разследване дело. След като нахълта в кабинета на дежурният лекар, с присъщата на младежта веселост и фамилиарничейки от позицията на Разследващ Орган, следователят игриво викна:

– Е, докторе, как е там, нашия моторджия, ще оживее ли?

Докторът, отегчен от живота и от разни такива веселяци, погледна над очилата:

– И Вас какво ви бърка?

– Е как! – продължава следователчето – На мен ми е възложен! Пе-те-пе е това! Трябва да се разследва!

– Вие подигравате ли ми се? Какво пе-те-пе, само една цицина има на челото. Но пък целият му задник е нахапан.

– Как нахапан? Кой го е нахапал!!!

– Не съм аз – докторът говореше все така отегчено.

– Ами….да го отведа с мен тогава? – следователят нямаше търпение да направи първото си задържане.

– След две седмици. Първо ще му бием инжекция против бяс.

– Ама той бесен ли е!?!

– Идиот. Махай се, остави ме да работя. Намери кучето, донеси ми бележка от ветеринаря, че не е бясно и тогава ще си прибереш заподозрения.

Следователят си тръгна с увесен нос.

Елка Стоянова

Иначе това е разказ от “Петъчни истории” и използвам под мустак да кажа, че скоро ще има нова книга, с нови разкази. Само да свърши лятото, че от вино, приятели и смях не ми остава време за друго…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *