Яяя......

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ!

Публикувано

Рядко се замисляме, а още по-рядко сме благодарни и ценим това, което ни е съхранило като народ (най-древният на континента ни) векове, векове наред още от онзи момент, в който земите ни са се разлюлели от буйния тропот на прабългарските коне, до днес, когато с леки и свободни стъпки крачим по пътя на дедите ни.

Днес, заобиколени от богатството на материалният свят, ние не познаваме лишенията, недоимъка, а редом с тях и истинската стойност на нещата. Днес, когато всичко може да се купи и лесно замени. Днес, когато изборът е толкова богат, че човек трудно се спира на едно. Днес, когато лесно можеш да отидеш тук и там. Лесно можеш да се сдобиеш или изгубиш нещо, за нас стойността на това, което имаме в живота си е обезценено, поради простата причина, че е лесно заменяемо, леснодостъпно и разнообразно. Днес ризата на гърба ти е вещ, от която лесно можеш да се лишиш. Днес, е възможно да притежаваш повече от един автомобил, повече от един имот. Днес има кино, интернет, театър, книги, спортни зали, лунапаркове, почивки в Бали, телефони, които мислят вместо теб, неограничена възможност за контакти, СВОБОДА.

Но какво са имали нашите древни? Какво е попречило на едно иго не да ни покори и владее, а нещо далеч по-лошо – да ни обезличи. Да заличи жилката на хан Крум, гена на Цар Симеон, духа на Бориса? Казват, че свободата могат да ти я отнемат, но само на физическо ниво. Свободата на мисълта, на съзнанието, на самоопределянето – нея е невъзможно. Макар днес пред очите ни да не се издигат дворците на великите български владетели; макар да не са останали много от заветите им на древни писания; макар дори никога да не узнаем името на незнайният български юнак, потънал в кърви незнайно къде, то в нас живее и вечно ще живее духът на предците ни. Дух владял и завладявал. Дух никога непокоряван. Духът на Ботев, на Левски, на Паисий, на Самуила, на Каравелов.

Но какво го е съхранило навярно ще се запитаме ние?

До само преди 150 години животът на българина се крепял на три стълба и на нищо повече – неговата вяра, неговата земя и неговият бит. Простият, неук, заточен и потискан наш дядо е притежавал само земята си. Една нивичка и ръчно изработена покъщнина. Туй и вярата си. Нищо повече. Толкова прост е бил животът на българите. Освен на нивата или в църквата, друго място, в което да разнообразява дните си той не притежавал. Съзнанието му стигало до края на селото или най–много до следващите няколко села.  Но това, което истински го различавало от другите народи под робство близки до или смесени с нас, бил неговият бит. Неговият бит и култура. Хора́та, обичаите, традициите. Привичките и нравите му. Тези простички неща не са му позволили да се самозабрави и превъзпита като прост поданик на Османската империя. Да се смеси, да бъде погълнат и навеки заличен. Тези простички неща са били неговата граница с другите, зад която граница той неукротимо и неуморно е съхранявал българският дух. Поробван, потурчван, погърчван, в ума си, в нрава си, в мисленето си той останал верен на рода си. Защото прабългаринът е знаел, че тялото е тленно и не би могло да се завещае, но духът си той съхранявал и предавал на децата си. Години, десетилетия, векове наред, за да може днес аз, ти, той, всички ние да се определим като българи. Само това ни е останало от дедите ни. Затова може би се надявам да бъда оправдана, когато, досущ като Ботев не само силно любя, но и адски силно ми идва да мразя всяка ръка дръзнала да оскверни това, за което моите прадеди са дали живота си и което е въпрос на дълг аз да съхраня и предам. И не само аз. Всеки смеещ да се кичи с великата чест, че е българин.

А другите какво да ги правим, ще се запитате вие? Другите през паспортното и към Терминал две. Кухи, празни тела е някак позорно и грозно да се разхождат по земите на нашите деди, които са крачили и крачат вече повече от 1300 години. Такива ги е имало и под турско. Наричали са ги изменници. Ще спазя и тази традиция.

И не, не ми е селско да газя във вода, не ми е селско да коля свинята, не ми е селско да меся питка, никак не ми се селско и да лазарувам. Българско ми е! И да ме прощават европейците и уонаби европейците, ама не ме е срам, че съм българка и ще науча и децата си да не се срамят от това. А на прадедите ми мога само да се поклоня до земи и да благодаря, че са съхранили това, което съм днес.

И защото не ми е селско и не ме е срам….

Сега, простете, но ще ви оставя, за да тропна едно хорце, така че да я разлюлея тази велика българска земя – за мой собствен кеф и за кефа на дедите ми. А вас ви оставям с думите на Вазов с лека парафраза:

„защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.“

О, България.

Автор: Персефона Коре

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *