Яяя......

Волгоград – ско отклонение заради първият момък в селото

Публикувано

Волгоград привечер.

Групата е убита от впечатления и емоционални разкази от Мамаев курган, панорамата Сталинградска битка, мелницата Герхард, дом Павлова и бърза за почивка в хотела.

Но аз като изключителен градски турист се прибирам само за душ и отново съм навън. Не бих искал да пропилея чудната руска августовска вечер. А където и да съм бил винаги съм се отклонявал от официалните маршрути. Само така мога да усетя и вникна в атомсферата на посещавания град. Така беше в Белград, Букурещ, Ереван, Берлин, Истанбул, Москва (само там се загубих заради една водка със сельодка, но това е друга история)

Но за Волгоград.

Изключителен град в сърцето на Русия. Въпреки милионното население си е руска провинция независимо, че е древен град с първо име Царицин, после Сталинград. Битката през Втората световна го е съсипала и всичко почти е ново следвоенно строителство. Седя на една пейка в самия център между двата хотела с хладната архитектура в стил „сталински ампир”, отстоящи един от друг на 100-200 метра. И двата са били щабове на съветската и германската армии. Разположил съм се точно на мястото на самата огнева линия през януари 1943 година между Красная армия и Вермахта. В хотела, в който съм отседнал и прилепената към него голяма търговска сграда, по-точно в подземията се е бил разположил щабът на немската армия. Тук на 2 февруари капитулира и се предава фелдмаршал Паулус.

А в другия хотел съответно действала съветската армия с картечари, снайперисти, радиовръзки, разузнавателни отделения и всичко свързано с боя за защитата на Сталинград.

Както всички сгради в Сталинград и тези две били разрушени до основи или до зидове.

След войната специални укази на върховната съветска власт постановявала огромни финансови средства и всичко необходимо за възстановяването на сринатия Сталинград.

И ето ме сега, стоя насред този характерен и просторен архитектурен ансамбъл от хотели, универмаг, пред мен градския театър, пощенската палата, множество паметници от всички исторически и политически периоди, очертанията на църква и гара. Това е „нулевият километър” на Волгоград, оттук започват измерванията на разстоянията в голямата Волгоградска област.

Не мислих дълго за посоката, която да поема. Река Волга! Защото Русия без Волга е Рим без Колизеум, Париж без Айфелова кула.

Преминавам през алеята на героите, пресичам големия проспект и ето ме пред фонтаните и булевард от стълби слизащи към реката. Пред мене една широкомащабна тьотя събира сергията с инсталацията за продажба на руски квас и ме спохожда мисълта да опитам това традиционно питие. Питам я може ли един стаканчик, а тя ме гледа недоволно, че я задържам. Казвам ѝ, че за първи път ще пия квас, а утре вече няма да съм тук и никога няма да опитам руското чудо. Тя улавя твърдият ми акцент, усмихва се широко и помпи в голяма чаша тъмно-кафявата течност. Пита ме и ѝ казвам, че съм от България, а тя засия: „Ой, Солнечнъй берег, ой Залатъе пески, ой Лили Иванава!” Давам копейки и даже близо рубла и я питам дали мога да взема и чашата с мен към брега.

„Ой, пий дарагой, пий! Вазми стаканчик.” Отпивам, но не показвам никакви възприятия пред нея и тръгвам. Който не е пил руски квас ще му кажа: руският квас е нещо като нищо – леко резливо, леко ароматно на мая, леко пенливо, тръпчиво. Но руснаците си го обичат и продават от цистерни на всеки ъгъл.

Вече тръгвам по стълбената алея с колонадите, скулптурните групи, перголите, водоскоците и многото цветни лехи към Волга, която синее в своята безкрайност в двете посоки и безбрежие в ширина. И като ли чувам уникалната Людмила Зикина:

„Издалека долго течёт река Волга
Течёт река Волга, конца и края нет
Среди хлебов спелых, среди снегов белых
Течёт моя Волга, а мне семнадцать лет”

Слизам още надолу и на самото последно мраморно стъпало посядам, отпивам от руската напитка и наблюдавам спускащата се вечер над великата руска река. Преминават малки корабчета запалвайки светлините си, лодки с по един-двама рибари.

Реката става мораво синя, после още по-тъмна и накрая черна. Лунни отблясъци я правят още по-величествена и по-тайнствена. И се появява Некрасов:

„Излез на Волга: чий стон се разнася

над великата руска река.

Този стон у нас песен се казва,

гемиджиите пеят така.

Волга, Волга! Макар многоводна,

не заливаш земята ни ти,

както голямата скръб всенародна,

ни залива и страшно гнети…”

Спокойната река започва да плиска вълни и пръски по краката ми. Тениската ми е полусуха. Трябва да тръгвам. Но, не! Към мен се приближава леко залитащ малоденкий, худенкий челавек. Приближава ме: „Зрасте!”, прави ми някакви знаци около врата си, около яката си. „Зрасте!” му отвръщам. „Давай, сделаем кооператив!”. Вдянах веднага. Ще правим алкохолен кооператив. „Чьо хочеш?” питам уж неразбрал. „Давай три рубля!”. Давам му и той изчезна в мрака безследно.

Докато се колебая дали да тръгвам, малоденкия се връща с бутилка „Русская водка”, отхапа със зъби найлоновата тапа и започна да ми напълва 200-грамовия стаканчик, където до преди малко се помещаваше квасът. Сяда до мен. Вдига бутилката. „Наздоровья, дружище!”, „Наздоровья!” И къл-къл-къл, изсипва поне 200 грама в гърлото си и с финален акорд „ай-ай-ай”. Аз си отпивам от моя стаканчик едва-едва, а той ме гледа втрещено на предпазливия начин на пиене. Мисля си: Тоя ще го разговоря, ще го разпитам, ще му излея душата. И се почна една, ама наистина, както може руснак да си излива всичко след водка. Казвал се Павел. Работил във волгоградската библиотека, бил от Ярославл, на 1200 км. от тук. Тук дошъл преди шест месеца след тригодишна военна служба в степите край Байконур, Казахстан, който пък бил на 2300 км. Шашнат съм от разстоянията, които ми казва… И отново къл-къл-къл, пълни гърло, потрепва и пак „ай-ай-ай”. Питам го защо пие. Пиел, защото нямал тука приятели, нямал девачка, нямал нищо. Даже съжалих, че му зададох този въпрос. Това са огромни дистанции, губиш връзка с родители, близки, роден край, приятели. Всъщност от наблюденията ми се оказва, че руският човек винаги намира и най-незначителния повод да си пие. Но тука поводът на Павел беше много сърдечен.

Като разбра, че съм българин се ококори, били сме богати, Европа сме били, живот сме си живеели. За пръв път научил нещо за България от романа на Тургенев „Накануне” (В навечерието), после чел за Руско-турската война и Шипка. Но ме упрекна, че сме били съюзници с Германия, а те са разрушавали този град. „А знаеш ли – казва ми – тук, където седим е ставала евакуацията през Волга на гражданското население”. Успокоих го като добавих, че българската армия влиза през 1944 година в състава на Трети украински фронт и води боеве в Югославия и Унгария, че войската ни достига до Австрийските Алпи, че нашият генерал Владимир Стойчев участва 1945 г. в парада на победата в Москва над Третия райх. Не знаел.

Отпива последните капки от бутилката. Казвам му: „Ну, давай Паша, уходим!”, а Пашка се протяга на мокрия мрамор и едва-едва казва „Уходи! Уходи!”. На мига, виждайки безпомощния юнак, съжалих, че съм човъркал с карфица в неговия свят.

За късмет мой и на алкохолния ми съкооператор се появяват две милиционерчета-патрулчета. Разказам историята как съм се срещнал с Пашка и ги моля да бъдат внимателни с него. Сбогувам се с тях, а те ми отдават чест със „спакойной ночи”.

Изкачвам се обратно по стълбите, преминавам през същия маршрут, обръщам се назад за последен поглед към голямата река, която вече е с лунна пътека върху огледалото си и виждам долу как двете милиционерчета акуратно обгрижват и подкрепят Пашка.

Прибирам се в хотела, някогашния щаб на Вермахта, с мисълта за неизлечимия за руснаците алкохолен навик. От исполина Петър I, изпиващ половин литър на закуска до Николай II, който забранява в 1914 година продажбата на алкохол на територията на цялото руско царство, до непиещия Сталин, но разрешаващ алкохол на войниците преди атака за повече смелост и накрая – до фаталното решение през 1985 година на Горбачьов с постановление да ограничи алкохола и да започне масирана антиалкохолна кампания. Руснаците и това прибавиха към ненавистта си към него и го свалиха и низвергнаха в 1990 година.

Тука моят спомен – разказ свършва, защото

свършва и моето волгоградско отклонение.

…….

Този спомен ми излезе без да искам, след като с удоволствие и настроение изгледах многосерийния комедиен филм на НТВ „Первый парень на деревне”(Първият момък на селото). Та този първи момък на селото е младият московски полицейски лейтенант, изпратен в затънтено село, заради това, че не взема рушвети и най-големия му недостатък – не пие, което противоречи на порядките на останалите му колеги. Накрая на многосерийката селото е обявено за първата безалкохолна руска зона, а жените го понасят на ръце.

Малка препратка ви давам за ориентация и асоциация с нашия култов „Дами канят”.

Намерете време и се повеселете със селяните и първия селски момък.

Стойчо Тосков

А, за да не търсите – първа серия е ТУК!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *