Искра Веселинова

Време е за филм..

Публикувано

Предимството на отпуската е, че можеш, ровейки лениво из телевизионните канали, да попаднеш на някой и друг наистина хубав филм.

В късния следобед вчера се насладих на „Търкс и Кайкос“. Сюжетно филмът не ме впечатли изобщо, дори бих си позволила да определя фабулата като клиширана и елементарна. Но актьорският състав беше чудесен – изключвам Уинона Райдър, за нея през цялото време имах неприятното чувство, че е спала с режисьор или продуцент, или която и да е клечка там, за да получи роля, която определено изигра тегаво.

Това бяха недостатъците. Предимствата – великолепен Кристофър Уокън, на първо място. Този актьор го обичам и се страхувам от него едновременно, защото излъчва някаква сила на мумия, нещо студено, непристъпно и почти лукаво на моменти. Прилича ми на демон в човешки образ.

В този филм сцените бяха изпипани до детайли, недостижими за клетниците, снимали „Стъклен дом“, да речем. Сцената с пиенето на текила в един крайбрежен бар, беше знаменита. Това ледено, цинично, бездушно изражение, естествените реплики и цялата обстановка просто ме плениха. Бил Най беше съвършен. Този актьор излъчва магнетизма на аристократ. И този британски акцент; и невероятната комбинация между лице и маниер на говорене със стискане на думите между зъбите и неохотното им и равно пускане навън. Брилянтен!

И тук стигаме до Хелена Бонъм Картър. Тази дама е изумително добра актриса. Съвършената асиметрия между огромните ѝ очи и малкия триъгълник на лицето е в пълен синхрон с другото съвършенство – на актьорското ѝ майсторство. Големите попадения са в малките детайли – жестът, с който си сваля и слага очилата, или как поглежда над тях с банален и в същото време неподражаем маниер на експерт-счетоводител; сексапилът, излязъл извън формите на тялото и движението на ханша. Бих го нарекла интелектуален сексапил.

Мощно трио от големи майстори. Хубава режисура. Много ми хареса онова сантиментално връщане към паленето на цигара и пушенето изобщо, като намигване към френското кино от миналия век. Атмосферата на островите беше толкова добре предадена, че постоянно усещах топлия вятър, миризмата на вода, чувах шумоленето на тръстиките и виждах с очите си пълничките, спретнати негърки, с колосани престилки, с коси в стегнат кок, как чинно сервират коктейли. Усещах вкуса на дайкири. Слънцето ме огряваше и посягах за плажното масло. Не бях гледала от много отдавна толкова въздействащ филм.

А вечерта бях зарадвана от „Гангстерски отдел“. И по-точно- от Райън Гослинг, един актьор, към когото не питаех особена симпатия, но снощи ме спечели. Може би, заради силната „химия“ между него и Ема Стоун. Имаше една сцена, която от снощи не ми дава мира и ме драска като песъчинка. Нощното влизане на героя му в дома на престъпника, внезапната среща с любимата му и тази негова неподражаема, едновременно ангелска и сатанинска усмивка – това беше жестоко попадение!

Все пак има хубаво кино. Но не и в делничните дни. Не и в праймтайма. Тогава Гюлсун се кара на Джушкун, а Хайрие рони сълзи и сополи.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *