Искра Веселинова

Време за път

Когато някой у нас ще пътува, настъпва истинска драма. Т.е., ако бъдем пунктуални, драмата я създавам аз, а другите се налага да я изтърпят някак, макар, че успявам да изправя всички на нокти.
Мит е представата за едно мило, благо, спокойно общуване, за едно изпращане без нерви, за посядането на руснаците преди път…
У нас аз се вихря като зла фея, на която юнакът е обърнал котела с врящите билки, ритнал ѝ е черната котка и е убил магическата ѝ жаба. Племенникът ми си тръгва за София и това е добър повод да покажа на какво съм способна.

– Ще ти направя и сандвичи за из път – казвам му аз.
– Няма нужда, лельо, аз не искам – кротко казва той.

Хм, възражение ли дочух? Явно не съм била достатъчно категорична.

– Как така не искаш сандвичи? Ти ИСКАШ сандвичи!
– Ама, лельо…
– Искаш, искаш! Как няма да искаш!? Аз ей сега…

Постигаме компромис поне сандвичът да е само един.
– И аз искам сандвичи – заявява мъжът ми.
Той пък къде се бута?!
– За какво са ти? – питам злонамерено.
-Ами да ям – отвръща логично.

Не на мене тия!

– Аман от твоите сандвичи! – продължавам аз да излъчвам добронамереност и любов – Добре, хайде, ще ти направя, от мен да мине.

Тук наглостта му става чутовна!

– Ама да са два и да са със шпек.

А случайно да отскоча до Карибите и да ти нагреба вода в шепичка?
Нейсе, правя и на него. Обаче племенникът ми стои прав?!

– Седни, леля – казвам гукащо.
– Не ми се седи, толкова време ще седя в автобуса…

Разбирам. Пожарът на бунта гори. Но аз, като един качествен властелин на моето малко мъжко царство, умея с един замах да ликвидирам всяка назряваща съпротива.
– Седни, седни.Седни де! Защо не седнеш?
Той сяда примирен, а аз си мисля: „Добре са го възпитали сестра ми и зет ми, ако беше някой, щеше да ми се изрепчи, ама не, ето – възпитанието е голяма работа“ и му отправям любящ лелински поглед, а той въздъхва и отмества очи. После започвам да се паникьосвам и системно да вадя всички от кожата им. Първо заставам злобно до огледалото, където мъжът ми (той ще кара племенника до автогарата) си оправя косата и си слага дезодорант.
– Хайде,хайде, да не те върнат – ехиднича.
Той ме поглежда предупредително. Кого гледаш тъй ти, бе, а?
– Ще закъснеете – казвам.
Ето, детето се притеснява – макар че никой, освен мен не показва признаци на вълнение.
– Спокойно, има време – отвръща мъжът ми и тутакси влиза в ролята на охлюв по склона (феновете на Стругацки ще ме разберат).
– НЯМА ВРЕМЕ – провиквам се като онова нещо с ципа на устата от „Минута е много“. И започвам да се щурам, да се разпореждам, да викам, да тропам, да се пречкам и да се вихря. Мъжът ми е непоклатим като Гибралтарската скала. Тогава нападам племенника.
– Всичко ли си взе, моето момче?
– Ами да, мисля,че всичко.
– Ама СИГУРЕН ли си?
– Да.
– Ама портмонето?
– Да.
– Зарядното и телефона?
– Да.
– Водата?
– Да!
– Още се мотай! – наемам мъжа ми.
Накрая успявам да целуна примирения си племенник, нагло да пожелая на мъжа си спокоен ден и победоносно да се върна в стаята, където синовете ми се разхождат необезпокоявани. Не за дълго, не за дълго…

Искра

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *