Искра Веселинова

Връзки

Публикувано

Кварталът е хубав, с големи къщи, тихи улици и малки магазинчета, гушкави като Дядовата ръкавичка, в които има всичко – от сапун за пране и „селски“ хляб, до скъпо уиски и луксозни бонбониери.

Пролетното слънце топло се разтича по покривите и позлатява спящите прозорци. Но зад привидната хубост наднича пустота. Старци с патерички доживяват дните си на грубо скованите дъсчени пейки. Старици, сгърбени до земята, метат с проскубани домашни метли фасовете от тротоарите. Липите и кестените стърчат в мълчалива редица. Тишина. Рядко някъде надалеч пропуква двигател и мълчанието пак се сляга над пустите улици.

Не се чува детска гълчава, нито млад глас да трепне зад ъгъла и да зарадва душата на човека. Мъртвило. Къщите стърчат като мавзолеи – паметници на алчността. Младите отдавна ги няма. Просто са си тръгнали, прокудени от вечните натяквания и от глада на подивелите си родители за стаи, мазета и дворове. Този глад е разделил много семейства тук. В този квартал това е неписано, но всевластно правило.

Вторите етажи са под ключ. Там събират прах и изтърват нишката на умиращите спомени старомодни мебели, покрити с найлонови калъфи; на стените висят пастирки край кладенци и полегнали полуголи пищни матрони с меланхолични лица и червени устни, край тях размахват перушина пухкави ангелчета с голи дупета. По бюфетите са наредени недокоснати от човешка ръка фигурки на балерини, макетчета на храм-паметника „Александър Невски“ и снимки на стопаните от младите им години – лицемерно невинни, допрели глави, канят се да поемат общия си път в живота.

Долу пък, в приземния етаж, е истинският живот. Този „етаж“ е бил предвиден за мазе, но пестеливите стопани са го превърнали в жилищна площ. Стая и кухня, мирис на плесен, огромна печка на дърва и постоянен изглед от малките, високо разположени прозорчета, към минаващите човешки нозе.

В кухнята се сушат дрехите и затова собствениците им винаги миришат на запръжка. На шкафа са наредени рецептурните книжки на „щастливото“ семейство и цяла армия от лекарства. Няма как, старостта иска своята дан.

Телефонът мълчи от месеци. Рядко някой ще излезе да почопли нещо из занемареното дворче. Иззад оградата съседът му го стрелка с недоброжелателен поглед. Заради това, че асмата на единия е простряла няколко филиза над територията на другия, не си говорят от 1972- ра. До обед влачат артритни сенки по поликлиники и аптеки, пазарят се с дребнава злоба в магазинчетата и бързат да се приберат, за да потънат в малкото си царство на сериалите. Над главите им големите безлюдни етажи мрачно и тъжно мълчат. Стените са се надявали между тях да кипи живот, да се чува бебешко гукане, да се смеят младите, да топуркат крачета. Само че младите отдавна са си хванали пътя, уморени и огорчени от постоянните ежби за имот, за това кой е построил мавзолея си с ей тия две ръце и „всеки да си знае къщата, моето си е мое!“

Скринът, пълен с нафталин и дрехи от петдесетте, е по-мил на нашите стопани от внучетата им. Тези хора се радват на самотата си, защото за тях тя не е самота. Тя е гладна, болна, оскотяла самота, но за тях е хубав и пълноценен живот. Когато си тръгват от света, никой от тях не отнася със себе си ни една керемидка, ни една тухличка. А наследниците на омразния мавзолей го продават веднага, без никакъв сантимент и си отдъхват с облекчение. Но тихо, да не стреснем свадливата баба, която брои с набърчено чело вилиците и лъжиците и ги прибира старателно в картонени кутии, кутиите мушва в бюфета и щраква ключа. Някой по чудо се е отбил да я види и я е оставил объркана и разтревожена. Олеква ѝ, нищо не липсва. После се намята и излиза на улицата да се позаяжда с другите вещици…

На вилата деверът ми отглежда папагалчета. Много – цял пъстър рояк. Приказливи, сладки и чевръсти, пърхат като колибрита с малките си шарени крилца и хвъркат насам- натам. Един ден мъжът ми се прибира оттам и ми разказва: „Брат ми разделил папагалите на две ята и сложил мрежа между тях. И как е станало, две папагалчета, които са семейство, останали от различни страни на мрежата. Гледам ги, въртят се, горкичките, пърхат едно срещу друго, хващат се с крачета за мрежата и се докосват с човчици, сякаш се целуват. Мили, трогателни, сърцето ми се сви, като ги гледах как се мъчат. Скарах се на брат ми и той ги събра. Цял следобед се гушиха едно в друго, милваха се, пощиха се и накрая едното си сложи главичката на крилцето на другото и си останаха така. Докато си тръгнах, не помръднаха. Виж как и животните имат повече любов от хората“.

И чистота и благородство, бих добавила аз.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *