Искра Веселинова

Всеки ден е равносметка

Публикувано

Не обичам равносметките. Самата дума ме дразни. Напомня ми прекалено много за омразната ми математика, за уравнения, дроби и числа. Дойде краят на годината и се започва: „Мили приятели, в красивата коледна нощ аз правя своята равносметка и разбирам, че животът е низ от …дъра- бъра…клише…клише…клише… КЛИШЕ“.

И странно, но някак уж сме до болка откровени, уж готови да си посипем главите с пепел, а накрая все излиза, че от нас по-хубави няма, някак много лесно си прощаваме и храбро продължаваме напред, сякаш нищо не е било. До следващата година и следващата равносметка.

И започваме следпразничната утрин с тежък махмурлук, с надути от кухи снощни приказки и думтежа на силна музика глави, с пълни стомаси и празни погледи.

Особено ме дразнят църковниците-покайници, така си ги наричам. Хора, които ще ти изпият кръвта с памук, веднъж- дваж в годината влизат в църква с такъв вид, сякаш са слезли на грешната земя светци, палят дебели свещи, правят тежки поклони, кръстят се когато трябва и когато не трябва и не пропускат да си направят селфи пред иконите. После излизат и Мракът ги поглъща отново. До следващия празник.

Колко неща минават през главата и душата на човека само в един-едничък ден! Нечия добра усмивка, която те стопля; нечия отровна дума, която те удря като камък; нечия неблагодарност; нечия лъжа…

И лъжите, които ти изричаш, спотаеното или открито недоволство, скритите битки, кариерите, амбициите…

Бързите проблясъци на краткотрайна радост. Дългият душевен мрак. Езерната небесна синева, озарена от мълчаливото слънце и мигновеният поглед към нея от прозореца на колата, докато чакаш на поредния светофар; страхът, че младостта си отива, че нещо си изпуснал безвъзвратно и няма да го усетиш никога.

Болката, че си наскърбил някого. Парливите пипала на гордостта. Внезапният изблик на смях от забавна случка. Горестта, когато научиш, че някой вече е сред онази езерна синева.

Осакатеното от жесток ритник улично коте. Децата на улицата – прилични на ходещи бронзови статуи, с очи, които са видели ада и вече нищо не може да ги изтръгне от амока, в който са изпаднали, когато са се взрели в очите на злото.

Делничните бодежи – пак няма асансьор, неплатените сметки, незазслужената грубост от непознат.

А душата се гуши дълбоко в теб, крие се и в мидената ѝ черупка всички чувства образуват бисерчето, което все още държи главата ти изправена; все още те кара да вървиш напред и все още създава любов, която да даряваш.

Всеки ден е равносметка.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *