Искра Веселинова

Втренчени мълчания

Публикувано

Напоследък повече ми се мълчи. Когато човек мълчи повече, той и чува, и вижда повече.
Мълчанието ме връща към късните есенни дни на село. Хората, които живеят на такова място, ще ме разберат.

Студените утрини са изпълнени с влага, която трепти по всяко посърнало растение, по всеки войнствено наострен храст, по окапалата шума на дърветата. Въздухът е пресен и дъхът ти се кълби на пара.

Мъжете са облечени с дебели домашно плетени пуловери, с едри плетеници, обути са с дочени гащи, крачолите са напъхани в гумените ботуши – на село няма моди, няма прически и елегантни ризи – при животните в обора с лъснати чепици няма да влезеш.

Мирише на дим. Жените са навлекли по няколко ката дрехи – дебело памучно или вълнено бельо, отгоре бархетни рокли, под роклите – дебели панталони, на ходилата шушони и върху тях весели шарени терлици, в които греят червено, зелено, жълто и оранжево. И накрая галоши.

„Цигания!“ – ще кажете. „Принудата на делника“ – ще ви отвърна аз. В студената, джвакаща кал в обора и в кочината, не се гази с изискани обувки. А после и в градината – да шляпаш из лехите, докато изскубваш премръзналите останки от растения, бориш се с жилави коренища и трупаш купчини в долния край на двора, а носът ти сълзи като влагата, която е наистина навсякъде.

Чак към десет часа слънцето колебливо се показва иззад навъсената гърбица на планината. Плъзга се от високото, по лозята, после пада надолу към мъртвата вече пустош на нивите, влачи се по шосето и с неохота, бавно, влиза в градините и ляга на земята, а няколко лъча се закачат в дрипавите клони на старата череша, край която напето стърчат на един крак две малки черешки саморасляци.
Иде зима, ще зимуват, ще студуват, в дълбоките нощи ще се вслушват трепетно в протяжния вълчи вой откъм снежните проходи; от селото кучетата ще отвръщат с оглушителен, стръвен лай; на другия ден черешките ще гледат рехавата верига на ловната дружинка, а в краткия зимен следобед острото длето на изстрели ще откърти ехото от планината.
Спете, спете, ще дойде пролет, ще разцъфнете със сладки цветове, а после ще се налеете с червен божествен плод, спете, събирайте сили…

Още от разсъмване чорбата къкри на печката. Във фурната дребни картофки разпукват кафява коричка и разнасят сладка миризма. Трапезата е простичка – селски хляб, гореща чорба, малко сланинка, люта чушка, празец. Една малка каничка вино, да се посгреят сътрапезниците, че още много работа ги чака. Едва- що са хапнали и пак са по двора.

Звънко запява брадвата. „Пи-пи-пи“, бабата мами кокошките и те тичат презглава, а зърното пада на земята и шушне: „Шшш-шшш-шшш“… Насякохме дървата, хайде и една кофа въглища, че по-лесно се разпалва печката. Е, има и хитринка – бутилка с нафта. Тънки тресчици за подпалки се подреждат отсега за утре. Изправиш кръст, изпукаш кокали, вдигнеш поглед към небето, а то чисто, чисто, чак те поглъща с нежните си сини дълбини. Бяла диря от самолет пресича погледа ти.

Какво да е за обяд и за вечеря, какво да е? И някое пиле ти попадне пред погледа. Хайде на дръвника. Окървавеното дърво те гледа с ням укор, а трупчето подскача и пляска с криле още известно време. Водата е вряла, вдига пара в металното корито до кладенеца. Топваш пилето и скубеш бялата перушина. След няма и час откъм кухничката се носи такава блага миризма, че всички започват да си преглъщат слюнката и бързат да сколасат с работата, а тя, пущината, няма край. Добре, че мръква рано.

Всеки първо се измива хубаво с по-горещичка вода. После се скупчват край печката, а тя приспивно бумти. Яхнията им се услажда, та чак примижават като котараци. Този път каната с виното е по-голяма. Да си поотпуснем душата, ех. Сгрееш се външно и вътрешно, похапваш с охота от десерта, а той е простичък – сладкиш с дюлево сладко. И как ухае на индрише! Стенният часовник се окашля хрипливо и изгъргорва едно: „Ку-ку“. Жените разтребват бързичко, после хващат плетките, кърпят чорапи и трелици, чистят леща, все си намират работа. Мъжете дремят сладко пред телевизора. Дървата в печката пукат и хвърлят искри. Котката мърка като мотор. Чупиш последна хапка от хляба, поръсваш я със самардала, да си засолиш, гледаш в хляба, в бялата му, пухкава, чиста душа и се наливаш като късен плод с тъга и благодарност; гледаш слинестите си пръсти, които държат хляба и отдън същината ти се надига спонтанно: „Благодаря ти, Господи! За хляба, за топлината, за хората. „

Завъртат се мисли, но не ги мислиш с ума си, а със сърцето си, сещаш се за бедняците, които пак ще легнат гладни; за страдащите; за сиротните; за безсловесните хайванчета, които зъзнат в студа и се надяват на човешката милост; за пилето; за иконата на Богородица, която гледа кротко в Младенеца; за нощта навън; за звездите, които се цъклят в леденото черно небе; за тайните им; за тайните на цялата Вселена; за Божия промисъл; за туй колко си малък, а пък и ти си важен с нещо си и сам Бог е решил какво е то.
И се впериш ей така в този залък и забравяш за всичко. Мълчиш и около масата всички мълчат, вперили очи надолу. Втренчени мълчания.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *