Яяя......

Възглавница върху главата

Публикувано

Между пети и единайсети клас спрях да спя. Лежах по цели нощи и не мигвах. Опитах всичко – пълних си ушите с памук, за да слушам само тишината в главата си; оставях вратата на терасата отворена и мислено скитах по улиците, за да се уморя; представях си как петелът подкъсява с ножица полата на нощта, за да светнат бедрата на зората, и още такива измишльотини – и нищо.

Майка ми, макар че не беше редно, ми даде приспивателни – радедорм, от които ходех като сварен, но и това не свърши работа.

– Трябва да спиш без пижама – каза баща ми – и да си намериш възглавница с пера от млада кокошка. И да си слагаш възглавницата нощем не под главата, а върху главата.

Да спя без пижама беше лесно, но да се намери такава възглавница – не. Тогава възглавниците ги пълнеха или с парцали или с прежда и убиваха много – сички възглавници бяха на буци. А тези, които пълнеха със сено, ми докарваха морави петна по врата и безкрайно кихане.

Баба обаче успя да ми ушие специална възглавница. Няколко дена суши кокошата перушина върху вестници и аз лично махнах някои от по-острите пера. Баба направи възглавницата с копчета, които ми оставяха отпечатъци по бузите, но идеални неща няма.

– Пак не мога да спя. Същото е. Слагам си я на главата и не помага – оплаках се на баща ми.

– Изнасяй възглавницата нощно време на терасата – каза той. – Нека да попие от нощта и после я слушай. Дръж я хубаво, докато попие от нощта, и ще видиш, че ще заспиш, а тя ще почне да ти разказва.

Спях в кръгла стая с кръгла тераса и виждах всичко – виждах всичко едновременно. Започнах да изнасям възглавницата на един стол и да я чакам да попие от нощта. Да се нагледа на нощта, да вземе от въздуха и от сезоните.

През зимата възглавницата миришеше на Дунав – Дунав се виждаше като син конец на десетки километри от моята тераса.

Миришеше на студен влак, който минава много далече, на снежинки, които си говореха и нощта ставаше бяла от техния говор.

Миришеше на хлебаря, който тропаше с тавите от фурната отсреща, миришеше на замръзнал капчук, който за разлика от мен се беше протегнал и спеше.

Тогава написах първото си стихотворение.

През пролетта възглавницата попиваше мириса на разтопена река, чувах как Вит бучи, макар и високо в Балкана. Чувах как слабото кокиче рови с пръст, как врабците се кокошинят и мигат срещу зората, чувах как растат лукът и марулите. И пак не заспивах.

И изпуших първата си цигара.

През лятото беше въртене. Възглавницата беше пълна с въртележки от звезди, от нощни пеперуди, от невидимо чухалче, от лилаво разсъмване и от магаре, което се смее в лилавото разсъмване.

През летните нощи често обръщах възглавницата ту на едната, ту на другата страна, за да ми бъде хладно. Усещах я като полъх, като мъх, като шушнене. И пак не заспивах.

Тогава – през нощите на лятото – се научих и на други неща като например да виждам през стените на къщата, в която от София си бяха дошли две красиви момичета.

През есента възглавницата гледаше към двора – с гроздето и ябълките в мрака, с дюлите и мушмулите. И аз я чаках да се напълни с мекотата на есента и с лепкавата ѝ сладост. Чаках я да се напълни с листа.
И пак пишех стихотворения, и пак не мигвах.

– Не става! – казах на баща си. – Очите ми са изстинали и не се затварят. И защо възглавницата трябва да е върху главата ми?

– Защото така правят моряците, преди за пръв път да видят море – каза баща ми.

– А защо трябва да спя без пижама?

– Защото момчетата спят така – усмихна се той и изчезна като платноходка в полето.

Мене не ме взеха моряк, а ме взеха шофьор в казармата. И ми се е налагало често пъти да спя върху вътрешната гума на камион. Плувам насън с гумата и хем съм шофьор, хем съм моряк. Но това вече се случваше във времето, когато безсънието ми си беше отишло и когато заспивах веднага след новините в осем часа вечер. В казармата е така.

А възглавницата с пух от млади кокошки още е вкъщи. Баба много отдавна ѝ махна копчетата, за да не ми убиват, и я заши с конец. Хубава, мека, червена възглавница, зашита с черен конец.
Когато го закъсам със съня или с писането, си я слагам върху главата.

Николай Милчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *