Искра Веселинова

В един кротък есенен ден…

В един кротък есенен ден, когато листата застилат тротоарите и покриват колите с пъстри наметала, аз се омъжих.

Беше красиво време – небето сияеше със златна мекота, мирисът на преходност витаеше леко във въздуха и само над планината се полюшваха облаци, които на другия ден щяха да слязат над града и да го окъпят с първия студен дъждец. Сватбата беше симпатична и мила. Спомних си онова далечно време, когато още не подозирахме колко бури ни е приготвил животът и бяхме едни усмихнати и горди младоженци. Роднините и приятелите ни се радваха от сърце и никой не се сети да ни предупреди, че под покривката от листа има и озъбени капани.

Защо се сетих за това? Разглеждах снимки на младоженки – красиви, стилно гримирани, с фин маникюр. Безукорни. Сигурно сватбите им са протекли по всички съвременни правила – без пошлост и простотии, с изискани блюда, сервирани на изящно подредени маси, с пищни букети, разкошни покривки и сервитьори в костюми. Замислих се, че всъщност никога не съм отдавала значение на такива неща, като това на сватбата да има дрес-код (ами да дойдат хората кой с каквото има), не съм умувала с часове за менюто, не съм ходила на маникюристка и не съм припадала при вида на чашите за шампанско, защото аз съм искала ония с другите столчета, пък са ми доставили тези. Не съм разсъждавала с албум в ръка каква да е сватбената торта. На нашата сватба имаше, освен тортата, която въобще не помня, и много дребни сладки, красиви и вкусни, направени с любов от роднини, особено от милата ми леля, мир на кротката ѝ, любяща душа. Бяха трудни, доста бедни времена и никой не придиряше за нищо. Но пък всички се забавляваха. Сега гледам понякога записа от сватбата и се смея и просълзявам едновременно, като виждам близки и приятели – как танцуват, как се смеят, как мило ни честитят. Колко са хубави и млади.

На нашата сватба имаше един акордеонист, човек с тъпан (как се нарича, не е тъпанар, нали?) и един кларинетист и това симпатично трио имаше за задача да „подгрее“ мъжката страна, преди да дойдат да ме вземат. :)
О, сигурно някой вече възкликва: „Боже мой, каква селяния!“ или: „Това кога е било? В праисторическата ера ли?“ и сигурно е прав. Обаче не е чул как пееше акордеонистът, как хубаво свиреха и не е видял как всички скришом си бършеха очите. Защото това е моментът, когато ясно разбираш, че младите са на прага на нещо ново и това нещо няма да е кротко и дружелюбно, а често ще им се зъби и дълбоко ще ги наранява.

Едва познах мъжа си – толкова млад , с хубава усмивка, няма я сянката на вечната грижа, която сега тегне над чертите му, няма го изостреният и същевременно – много уморен поглед, който срещам сега.

Едва познах и себе си – никога не бих се нарекла „хубава“ с моя гръко-римски нос, но кожата ми е свежа и с много приятен цвят, без намесата на вездесъщия в днешно време фон-дьо-тен и очите ми изглеждат толкова невинни и чисти; малко съм смешна, защото приличам на дете, което е облякло роклята на майка си и се опитва да изглежда голямо. Като се замисля, тогава съм била на възрастта на синовете ни сега.

Беше хубаво време – светло и наивно. Липсва ми онова човешко простодушие, което се изгуби някъде из борбата за пари, за по-хубави жилища, за повече летувания в чужбина, за още, за още, за още.

Ироничното и хубавото е, че когато човек се обърне назад, той вижда само щрихи – носено от вятъра есенно листо, нечия усмивка, бялата дантела на роклята, чашата с червено вино до ръката на младоженеца. И усеща със сетивата на спомена само любов и радост.

Пожелавам на всички при всяко обръщане назад, да имат за какво да си спомнят с томителна тъга. И то да не е материално.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *