Яяя......

Глад мори добитъка

Публикувано

За всичките тия години, в които пребивавам във Варна, нашите така и не повярваха, че и да не ми напълнят тежка бохча с провизии на изпроводяк към големия град, то аз няма да погина от глад най-късно до вторник по икиндия.

Още от най-невръстен, когато ме изпратиха за първи път сам да се оправям в живота извън топлото семейно, селско гнездо – на място чуждо, на място мрачно – те си бяха решили, че задача номер едно ще им бъде да подсигурят нещата така, щото аз от понеделник до петък да седя само на тежки трапези, единствено да посрещам и изпращам всички гладни несретници околовръст, а покрай тях и аз самия да се опитвам да не паткясам от свиреп глад, минимум от недояждане.

Няма значение дали ще пътувам неделя вечер или понеделник сутрин – обявя ли, че имам намерение да потеглям по някое време „днес“, все едно тревожен камбанен звън оглася околността, а в часът, непосредствено преди самото отпътуване, баща ми винаги е около колата, крачи, сумти преценяващо и търси скрити ниши, в които да нахака колкото се може повече хранителни припаси с оглед моето удържане да не се спомина от рахит още пътувайки.

Измерва се, смята се, изчислява се и неусетно половината зимнина и всичко готвено и замразявано в събота и неделя се оказва в багажника на колата и аз трябва да предам управлението ѝ на буркана с пукани чушки, който е закрепен между волана и ръчката за мигача, а скоростите трябва да ги сменя някак си патладжанът с доматен сос, защото именно той е сгушен до лоста.

От тавана висят нанизи сухи червени пиперки забодени с карфици, а краката ми ще видят голям зор да оперират с педалите, тъй като ще им се наложи да съжителстват известно време с щайгичка пълна с ябълки и дюли.

„Дали има време да врътна една баница…или пък две!?“ – мънка под носа си баща ми, а после ми нарежда заповедно – „Вземи това пиле – с майка ти кога ще го ядем?“ и „Малко ти е яхнията – подай един трилитров буркан там..“

В някакъв момент, когато предна четвърт агне, печено на бавен огън с комплекс от билки и подправки се опитва да се вмъкне на пасажерската седалка, аз вече се възгещисвам генерално и започвам да вадя тайно яйце по яйце от трите кори, които незнайно как са навряни в плафона на лампичката над главата ми и да ги връщам в хладилника, но майка ми през това време успява да мушне осемнайсе компота от кайсии вадейки резервната гума и намествайки ги на нейно място.
Ако спукам гума и не мога да продължа заради липсата на резервна, просто ще живея там, където се намирам към него момент – ще изкарам до пенсия без да гладувам и за час дори.

Опитвам се да върна компотите по местата им на рафта в мазето тайно, но докато правя първия курс, баща ми е наредил на освободеното място шест пакета замразени зайци и три литра доматен сок в дамаджанка.
Освен това навсякъде е пръснал пържени и печени кюфтета и колата е заприличала на сергия със скара кога се провежда събора на БСП на Бузлуджа или предизборен митинг на ГЕРБ.

Аз изнасям едно – те внасят осем!

Това примък-отмък може да продължи безкрайно, затова се отказвам и започвам да планирам всенародна софра и чеверме пред блока във Варна.

Единият от двамата артелчици се щура с торба малки бурканчета сладко от смокини и ягоди, а другият нервничи, тъй като баницата, която ама разбира се е опекъл междувременно, не се събира навита на фунийка в ауспуха. И как би могла – там вече кротко отлежава бутилка ракия и кекс, направен от майка ми между изпразването на хладилника зад седалките и навирането на чувал орехи и лешници в жабката.

Роко, кучето, се е скрило в най-тъмния ъгъл на колибата си, защото лабрадор с ориз си е опция отвсякъде. Другото, малкия мелез между пинчер и болонка се спасява само заради слабоватата си физика, но за всеки случай се покрива превантивно из високите треви.

Имам чувството, че участвам във филма „Вилна зона“, където неконтролируемо се бяха изпържили триста кюфтета и кебапчета и едва сега разбирам, защо новобранецът, виновник за онова готварско меле, си беше бил камшика тихомълком.

Вече има реална опасност да се наложи да си взема автомобила като ръчен багаж и да хвана маршрутката към Варна, защото това не е МПС в прекия смисъл, уважаеми и драги зрители – това си е един мобилен бункер способен да изхрани с пълнежа си, например Провадия за три месеца.

Цялата тарапана трябва да започне да приключва заради напредването на времето, затова баща ми трескаво и без да се съобразява с моите панически протести навира три кила грозде под мишниците ми, натиква ме с крак зад накичения с плитки лук и чесън волан и двамата с майка ми ме изпращат с влага в очите и свити от тревога сърца, как аджеба ще оцелея и дали изобщо ще оцелея до петък

Аз се прекръствам, доколкото това е възможно с два буркана гювеч закеркенечени между пръстите на всяка ръка, подавам глава над бидончето с кисело зеле инсталирано в последния момент в скута ми и с много газ се опитвам да отлепя немощната да понесе такъв товар пандичка.

Един от двамата изпращачи, не разпознавам кой точно заради това, че лицето ми е пресирано между два пакета дълбоко замразени бутчета от бройлери, поради което погледът ми е разфокусиран от студ, се опитва да догони колата и да метне жив петел на тавана, но аз ускорявам отчаяно и успявам да се спася, както да спася и животинката от това да бъде заклана и оскубана на паркинга пред Технополис или на тоя пред Гранд МОЛ.

На излизане от село ме съпровожда глутница гладни кучета и котки със силно обоняние – ако не успея да вдигна повече от 50 км./ч., а то ще е цяло чудо да го постигна с тоя свръхтовар, около Девня ще са ме изпреварили.

Да знаете къде мога да се регистрирам като фермерски пазар във Варна?..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *