Яяя......

Гранд хотел – велосипеда…

Публикувано

Последна вечер в пустия му гранд. Не се оплаквам, само малко. Иначе не съм от тях, как’ Сийке. Нищо, че децата викат, че като ме няма, няма и кой да мрънка, ама какво им разбират на тях главите! Аз не мрънкам, само си обсъждам… е, с леки оплаквания.
Виждам на паркинга пет велосипеда. Удря ме един приятен спомен от детството. Карахме колелета като бесни. Имах едно оранжево „Балканче“, дето и веригата сама му оправях и му вземах акъла по цял ден. Моите деца две години ги учих да карат колело, че разгеле се научиха.

Тук строени едни модерни велосипеди, ама малко повредени. На единия седалката разбрицана, на другия липсва педал, стърчи само една пръчка. Значи три стават, ама ний сме четирима. Мъжът ми клекна, погледна оттук-оттам и компетентно каза на пиколото:

– Ако ми дадете ключ номер 17, ще сменя педала и ще оправя седалката и ще имате 4 читави колелета.

– Моля?

– Ключ, ключ, викам! Само ми дайте тоя номер и сме готови.

– Амииии, съжалявам, ама нямаме.

И тук благоверният се ухили, видял спасението, и каза, че той ще се жертва и няма да идва на плануваната разходка. Подозирам, че бая го примързя, ама аз плановете си не променям! Абсурд! Представям си как се веят косите ми, планините се вдигат и аз карам ли, карам. Децата строени, мъжът ми зави към бара, уж нещастен и потеглихме. Нито косите ми се вяха, нито стигнах планините. Още на втория метър седалката изпука зловещо и задните ми части пострадаха сериозно, ама аз не се отказвам. Натискам с все сила тия педали и пуфтя. На равното как да е. Обаче на баира децата ги изгубих от поглед.

– Айде бе, мамоооооооо!

– Чакайте бееееееееееееееее!

Аз вия, те викат, не можем се намери. Колкото по-силно въртя, толкоз по-бавно се движа. Изпотих се, прималя ми, мускулна треска хванах на петата минута, пък дето ми излязоха всички фасове, няма да разправям. Подозирам, че изглеждах като Шрек, защото хората се обръщаха и ме гледаха странно. На всичкото отгоре си нося и чанта. Уж спортна, дето се носи отстрани, ама на мене от никоя страна не ми е удобна. Един път ме хакне отляво, един път отдясно, накрая се заплете в кормилото и я стисках със зъби.

На един светофар рекох да спра. Е, спрях. Глезен син, кръв по коляното, ама спрях! Ни едно ПТП не направих. Намерих децата и се пльоснах на първия тротоар, дето мернах. Аз лежа и пъшкам, те се превиват от смях.

– Не се смейте, че ако станааааааааа!

– Ми стани де!

Подигравчии! Ще ми се смеят те на мене, дето душата ми излиза и устата ми зъб няма от тая пуста чанта.

– Абе, майка, мойто колело е повредено! Не ще да върви бързо.

Ей тука и двамата се напикаха. Скорости имало и те се сменяли. Сега, толкоз проста не съм! Скоростите и аз ги видях, ама не ми заприличаха на тия на колата. Смея ли да барна нещо! Те, като толкоз знаят, що не ми наместиха една хубава скорост, ами ме зарязаха да се мъча като грешен дявол! Питам ви! Кво ви питам, то и аз сама си знам! Отмъщават си за целия си съвместен живот с мене. Не случиха на майка, ама това е на мегдана!

– Ставай, мамо, че времето изтича, трябва да се връщаме.

Бе то хубаво да стана, ама аз мязам на Робокоп, ха върви, че и стани!

– Давай, тука е надолнище.

Ма що ги слушам аз бе! Верно, че беше надолнище. Като хукна туй чудо, че като не мога да спра. Няма светофар, няма кръстовище, директно се избамках в пиколото на рецепцията. Малко го ожулих, ама стигнах първа на финиша!

Сега, как слязох и как се домъкнах до стаята с няколко придружители, това е друг въпрос. Цяла нощ пъшках, налагах с лед, псувах и колела, и планинии, и оня, дето е измислил тия скорости! Какво си му е на колело без скорости! Въртиш – тръгне, удариш контра – спре! Ай ще му се не знае! Мъжът ми се хили под мустак, ама не смее нищо да каже, щото като знае ква съм бясна, пък сега и натъртена, не му се влиза в тоя тайфун. Удари само едно мазно “Как мина, народе?“ и бега към басейна.

На сутринта се наместих криво-ляво в колата и 5 часа до нас близах рани и синини и проклинах велосипеди, грандове и скорости.

Вярно, че всичко си беше ГРАНД! Един месец след туй карах гранд натъртена и разглобена. Живот ли е да го опишеш!

Автор:
Траяна Кайракова – една от „ЛОШИТЕ МОМИЧЕТА“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *