Яяя......

ГРИЖИ ЗА БЕЗ ГРИЖИ

Публикувано

С всяко разлистване на черно-белите спомени в главата ми наднича клишето „безгрижно детство“. Що за глупост. Нима съм забравил как се дебнехме с пенсионерките от входа, кой ще грабне кашоните, които аптекарките изхвърляха в задния двор по няколко пъти дневно. Ние бяхме много по-бързи, но и доста заети – имахме да играем на народна топка и ръбче, докато бабките нямаха друга работа и по цял ден дебнеха от терасите. Особено баба Мария, която непрекъснато висеше между прането на терасата си, с провесен надолу нос. И до ден днешен подозирам, че се спускаше по улука, за да достигне до кашоните преди нас.

Все пак успявахме да съберем достатъчно хартия изпод носа на възмутените съседки, предавахме я в близкия пункт и с парите си купувахме безценни неща. Например футболната топка, която беше още чисто нова, когато оня дъртак Тото Картофа от първия етаж слезе, грабна я и си я отнесе вкъщи. Щели сме да му счупим остъклената тераса. За отмъщение се наложи да оберем проскубаната вишна в двора и да прекараме половин час в масово замеряне на терасата. Не му я счупихме, но така сериозно боядисахме фасадата ѝ, че дъждовете през следващото десетилетие бяха безсилни да измият следите от гнева ни.

Иначе бяхме добри хлапета. Страхувахме се единствено от гласовете на майките ни, които избухваха по някое време от терасите, като внезапна кошмарна заря. Да те извикат вкъщи, без право на обжалване, беше най-страшната присъда, която понасяхме мъжки. Веднъж точно се бях разпял гръмогласно на двора как „кумчо вълчо докат спал, зайо байо го…“ Сещате се, невъзпитана, глуповата, улична детска песничка. На втория куплет от терасата ни се чу „Радославе, ела си веднага вкъщи!“. Качих се, естествено. Майка ми беше оценила моето изкуство и, владейки цялата си македонска природа с помощта на трепереща цигара, поиска да ѝ обясня дали съм наясно какво означават тези думички, които съм пеел на висок глас под балконите на съседите. Аз, естествено, излъгах. Майка ми се успокои, че не знам смисъла на мръсните думи и ме остави да се върна на двора след обещанието „никога повече да не повтарям глупостите, които чувам от батковците“.

Безгрижно детство? Абсурд. Имах си своите, непоносимо сиви, неспасяемо страшни грижи.

Честит празник на всички възрастни, които полагат грижи децата да имат само свои собствени, непоносимо сиви грижи. Грижи, които да им липсват. Някой ден.

Радослав Бимбалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *