Яяя......

„Даже и снежен, важно е да си човек!“

Както е известно, днес нищо не е, каквото беше някога. И зимите също.
Тогава беше така: навалява един дълбок сняг някъде в началото на декември и после откарва чак до март. Уличките-пресечки на тогавашната „Георги Димитров“, днес „Св. Климент“ в Разград, ставаха непроходими, докато дядовци, татковци и деца не излизаха да прокопаят пъртини с лопати от всякакъв калибър и материал. Прокопаването завършваше с бой със снежни точки, радостни писъци, мокротия до шия и после крясъци на баби и мами у дома.

Понякога, ако събитието се случеше в неделя /съботите бяха работни дни/, все някой напалваше в двора си огън, вадеше от бурето в мазето домашното винце, булките носеха кюфтенца, мръвки, кървавичка или джумерки, ако наскоро е имало свинско погребение… Което се случваше много често, защото тогава никой не следеше „задния двор“ за чума, холера, бойни отровни вещества, ФПЧ и прочие модерна напаст и хората си гледаха по едно, че и по две 200-килограмови прасета. Даваха и на нас, децата, по глътка вино или набодена на вилица мръвка. Хубаво беше, във въздуха се носеше чувството за принадлежност към една общност, която винаги ще те подпре, ако залитнеш.

И тъй, в тези дълбоки и продължителни снегове направо бяхме длъжни да играем до премръзване, че и отвъд. Шейните, кънките и саморъчно направените ски се приготвяха още през есента. Тогава започваше и мрънкането на онези от нас, които още не притежаваха нито едно от изброените, дано изкрънкаме позволение да си намерим и купим. В онези времена шейни, кънки и истински ски в дълбоката провинция не се продаваха в магазините. Шейните например ги правеше един бъчвар. Така и не ми купиха, не знам защо, иначе за всичко ми угаждаха. Когато исках да се пързалям, чаках заедно с други деца, притежателите на шейните да се наиграят, за да ни дадат техните и ние да се попързаляме.

Сега за снежните човеци. Както е известно, не всеки вид сняг става за целта. Мокрият, тежък и лепкав сняг е най-подходящ. Абе всяка работа си има своите тънкости. Например за копчетата му не всеки вид въглища бяха хубави – някои видове се разтичаха надолу по белоснежната му снага и беше грозно. Най-хубави за целта бяха угасналите въглени от дърво.
На нашата улица имаше по 4-5 снежковци едновременно. С тенджери на главите, с черни очи от въглени и всичко останало. Най-трудно се намираха метли – бабите ни не ни даваха да ползваме хубавите дворни метли. Само най-проскубаните. Веднъж дядо ми Иван се прибра да обядва точно като се препирахме с мама Бонка за метлата. Вечерта като се прибра от работа ми донесе чисто нова метла – с дълга дръжка и сноп на върха. Сложихме я сутринта на другия ден с децата от нашата улица и заминахме на училище. Като се върнах по обед – метлата я няма! Поплаках си малко, с децата обиколихме съседните улици да видим дали не е върху някой от снежковците там. Чак през лятото, когато леля Къна почна да мете тротоара пред тях, разбрахме кой ни е взел ценния аксесоар. След този случай трудно преживях обидата и огорчението и вече не бях толкова вдъхновен участник в снежкоправенето.

А сега главната случка, заради която написах тази история.

Веднъж снегът беше супер подходящ за създаване на големи и красиви фигури. Десетина деца се хванахме и направихме много хубав, грамаден човек – за да му сложи главата, бате Румен се качи върху обърната кофа и с голям зор закрепи главата върху високото туловище.
Човек за чудо и приказ стана. За да му видя лицето, трябваше да си вдигна главата нагоре, бях седемгодишна. Натъркахме му бузите с червен целофан, който пускаше боя, направихме му усмихната уста, очи и вежди, нос от морков. За шапка му сложихме кофата, дори един стар шал на чичо Крум му вързахме. Кръстихме го Малчо – на един възпълен чичо от съседната улица.

Хубаво, но не сме съобразили къде сме го направили.
Снегорините тръгнаха по нашите странични улички години по-късно. Камиони и леки коли изобщо не минаваха по тях, или поне много рядко. Улиците бяха калдаръмени и през зимата хората почистваха средата им колкото да мине една каруца, като изровения сняг се трупаше от двете страни на този тесен проход.Заради този натрупан сняг нашият гигант Малчо беше направен току до разчистеното за минаване улично платно.
Обаче не щеш ли, докато го доизпипвахме и му се кефехме, отдолу се зададе … камион. На седмица по нашата улица я имаше по два-три преминаващи камиона, я не. А лека кола идваше тук само когато ген. Захари Захариев пристигаше през лятото да види родителите си.

И ето, в най-неподходящия момент – камион. Няма как да премине, освен ако не сгази нашата творба – прекрасния, усмихнат Малчо! Направо ни потънаха гемиите.
Кара си шофьорът, измина стотината метра през снежната пряспа от началото на улицата до нашата омърлушена група, спря камиона и слезе. Усмихна ни се и разгледа снежния човек, голям почти колкото него, с голям интерес. После каза „Брава, брава деца!“, качи се в кабината и потегли на заден ход , за да излезе от улицата.
Олекна ни на душичките, развикахме се и хукнахме засмени след камиона, махайки със замръзналите си ръчички с благодарност за стореното добро.

Както казах, минаха десетки години, но този добър човек понякога изниква най-неочаквано в съзнанието ми.Сигурно сега е в Божия рай. Заради него, някак си без поучения разбрахме, че винаги може да бъде сторено добро, стига да има желание. И че това добро може да направи разни хора щастливи, дори ако ни струва известни допълнителни усилия.
Признавам си, че после, като големи хора, не винаги живеехме по добротворните канони. Но и не винаги ги подминавахме. Даже второто преобладаваше.

Та така. А веднъж моят татко направи снежен човек в двора и когато станах от сън го видях през прозореца – прекрасен, само наш и със старото бомбе на татко на главата. Минаха години и аз направих снежно човече в нашия двор за моите деца. И чак тогава схванах, че в такива случаи у нас оживява детето, което иска да се забавлява.

Преди да ви кажа лека нощ вместо обичайния цитат ще ви напиша две стихчета от любим детски поет, който ни напусна преди 3 месеца – Дядо Пънч:

Аз съм дете на децата —
рожба на детски ръце.
И съм сърдечен приятел —
нищо че нямам сърце.
Пада от свода безбрежен
още сняг — пухкав и мек.
Мисля си: „Даже и снежен,
важно е да си човек!“

Бонка Цакова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *