Ше си праЙм кот си искам

Да бъдеш български войник – началото

Купувам ли си боксерки, просто няма начин да не си спомня за един особен период от своята младост и днес пак стана така. (Много ги късам тия гащи, бе!)
Два пъти се каня да разкажа за времето от влизането си в казармата до напускането ѝ девет месеца по-късно и все спирам до едно място. Сега обаче си имам и собствен терен, който няма как – за да има смисъл от него трябва да бъде запълнен със съдържание, затова се захващам сериозно с тази задача и надявам се, живот и здраве, до няколко месеца да събере войнишките ми истории, не/приятности и не/простотии.
По-долу можете накуп да прочете, ако ви се занимава разбира се, началото на това приключенийце. Продълженията ще качвам периодично под формата на нова публикация.

Всичко започна ето така…

Преди найсе години, в дните около рождения ми ден беше, си спомням как ходих да пазарувам потници, гащи и чорапи на едро тъй като в края на март ми предстоеше влизане в казарма. Толкова бельо, колкото помъкнах към поделението тогава, не съм притежавал и като продрискано пеленаче!

Ето и подробностите:

Баща ми се прибира от работа и ми съобщава с леко неудобство и не дотам добре прикрита ехидност в гласа – „Абеее…при леля ти Стефка, в кметството, пристигна списъкът с донаборници, които трябва да минат военна комисия…ъъъъ…тая…голата, сещаш се…мернах ти името сякаш, не съм сигурен…“
Даааааа, бе – не бил сигурен! Мернал ми името сякаш! Може друг Иван Николаев Иванов да е бил, нале?
Кой знае как са се разсипали от смях виждайки ми името в списъка.
На следващия ден ми се обажда леля Стефка и вика – „Ейййййй, откога не си идвал насам – мини да пием по едно кафе, баща ти отиде до общината и ми е скучно.“
Да, откога ли пък не съм идвал, а? Точно преди два дни ходих и пихме кафе, че и вафли „Чайка“ ядохме.
Събрах сили, напсувах целия състав на Генералния щаб на Българската армия и отидох да пия кафе. На втората чаша чак, леля ми Стефка ми сведе, че „слуховете“ са верни и следващият понеделник ще води мен и наборчетата ми в Провадия на военна комисия…да, голата. Единственото, което я попитах беше – „Мога да си спестя обуването на долни гащи като тъй и тъй ше се разфърлям, нали?“ Не ми го препоръча.
И така, вече е понеделник, аз съм се лъснал, бръснал, подмил, нахлузил най-праните си и секси боксерки, все едно на дискотека с последващ разгул отивам и с още няколко момчета, надявам се също така подготвени хигиенно – да не излагаме невшенската чест един вид – сме се строили пред кметството и чакаме рейса, който ще ни отведе съфакупно до Провадия, за да покажем анатомичните си прелести на доверените лица на хората с фуражки.
Идва издъхващ „Чавдар“ – вътре цялото мъжко население от общината на възраст между 18 и 20 години.
И смрааад, смрааааад! Все едно триста пора организирано са пърдяли в тоя рейс от събота насам. Ясно – първото впечатление пред представителите на Българската армия, раздел „Чистота и хигиена“ го загубихме. Дано блеснем с нещо друго…
Пътя до Провадия е кратък, има-няма около двайсе минути, бе трийсе да са – заради невъзможността на „Чавдар“-а да вдигне повече от 38 км./ч. То само души къде да умре горкото експлоатирано от Априлския пленум насам добиче. За тези трийсетина минути, всички си проверихме табаните, някои си откриха отдавна изчезнали болести като Черна чума и Синя пъпка пренесена от броненосците от остров Суматра, други пък такива, дето никога не са и съществували. Двама се самодиагностицираха като безнадежно луди и тренираха шизофренично поклащане на тялото на равни интервали, пък един си беше направо в кататония, но после се оказа, че просто се е гипсирал от факта, че ще трябва да си смъкне гащите пред непознати.
Може би малко преди да възникне първият случай на извънматочна бременност у екземпляр от мъжки пол в предказармена възраст, шофьорът ни изсипа пред поликлиниката и отиде да прави шесторен байпас на разпадащият се рейс, белким успее да ни върне по къщите по-късно, а ние започнахме да влизаме трескаво от кабинет в кабинет. Тук кръв, там урина, на отделни, некъпали се от световното по футбол през ’94-а индивиди, строга санитарка изстъргваше проба от кирта под мишниците за наличие на зародила се нова форма на живот и след кратка почивка, дадена ни „да се освежим“, започнахме да влизаме при един възстар доктор с една още по-възстара медицинска сестра за помощник. Бас хващам, че тая е проверявала топките и задниците на донаборниците участващи в Първата световна война, баси изкопаемото!
Та, влизам и аз, мерят ме, теглят ме, сякаш ще ме продават на живо тегло, записват си двамата някакви цифри с бележки под линия и оная кощрамба по едно време ми вика – „Айде, съблечи се.“ Льох ма, майка – то едно студено в кабинета. Само докато хвърля пуловерчето и дънките с които бях и половината пълнеж на боксерките ми изчезна. Топките ми се върнаха в предродилното си състояние – колкото се може е по-навътре в скротума.
Ама, ко да прая – събличам се! Тананикам си наум „…you can leave your hat on…“ (само мелодията – текста не го знам), гъна се динамично, хем да се сгрея, хем за кураж – зер след секунди ше се опъна чистак гол пред тия два динозавъра, съвсем тихичко приръмжавам, за да го докарам като Джо Кокър, но явно изпускам някой полутон по-силно и от комисията по приема наострят клепнали от времето и гравитацията уши. Коригирам си тембъра и продължавам да хвърлям остатъчни дрехи върху близката кушетка. Във въображението ми бабата – медицинска сестра от випуск „1-ви“ с научен ръководител Хипократ – е с пеесе хиляди години по-млада, много руса и адски възбудена от атлетичното ми тяло, а колегата доктор е част от подбиращото жури на конкурс за екзотични танцьори, който когато стигам до свалянето на боксерките и се извивам сластно като мъжка кобра, скача от стола и започва развълнувано да крещи – „Да, да, даааа! Манифик! Шнеля, Вундаба и брат им Коко Джамбо! „Чипъндейлс“ ряпа да ядат! Отивай в бекстейджа да ти сложат короната и излизай за участие!“
Нищо подобно, разбира се.
Тия са се нагледали на пишки и космати задници за триста живота напред и ако ще от гащите ми да се тръсне триглав пенис, най-вероятно няма да им направи никакво впечатление. Всъщност, само тогава може би бих предизвикал някаква емоция, различна от оттегченото очакване да видят поредната свила се на кълбо от притеснение пишка.
Слава Богу, регистрираха, че имам пълен комплект отпред, ако и да имаше индикации за предизвикан от адския студ крипторхизъм, наредиха ми да се завъртя, наведа и разтворя бузи и аз се сещам за един случай, в който далечно познат кандидат-войник, след идентично нареждане да разтвори бузи, но без нужното допълнение първо да се обърне с гръб и наведе, напъхал двата си показалеца в устата и я разчекнал до ушите. Еми, извинявайте, ама и аз така бих постъпил, даже ме хвана яд, че не се сетих да го направя.
Значи, седя си превит на две, облещил съм си задника към прозореца (добре, че кабинета беше на втория етаж), кротко се треса от смях на историта с пича с разкрачената уста, а зад мен пълно мълчание. Бе, тия да не очакват да видят някаква светлина в тунела!?
„Извинявайте – обаждам се плахо аз с глава между коленете – ама да не би да имам втора дупка или трето око там отзад и сега да кроите коварен план как да ме засекретите като военна собственост и да правите опити с мен?“
Ей, изтръгнах ги от дългогодишната им вцепененост – поне тази на доктор ГВС (годен за военна служба). Той се извърнал да си сръбне от чашата с чай ли, кафе ли, коняк ли, де да знам к’во точно сърбаше и забравил да ми каже да си вдигам гащите, както и че нямам притеснителни отклонения, ама и аз пък нямам намерение да се дупя чисто гол часове наред пред непознати. Леле, като се вбеси доктор Менгеле и като викна – „Марш от тука бе, леке! Ах, колко жалко, че няма вече трудови войски, марш!“
Трябва да ви кажа, че се постреснах, все пак не знаех какви връзки щеше да обади тоя фашист и дали с помощта на милосърдната си сестра на безсрочен договор при военните още от Междусъюзническата война няма да ме пратят да служа чак на турската граница, затова се облякох за норматив и въпреки това (пуст келешлък), вече до вратата не се стърпях и го попитах, разбира се все така с гъз към него за по-удобен старт – „Някакъв сертификат за пред мацките, че съм бомба, няма ли да ми издадеш ве, док?“ Секунда по-късно бях на регистратурата етаж по-долу – така се бях изстрелял, без да дочакам отговор.
Нататък – сичко шес! Разбира се, годен „да бъда български войниииииик“, ама започнах да уча, прекъснах след първата година (тия в МЕИ-то са луди, батенца!), счупих си палеца на десния крак, направо го раздробих, заради което отложих казармата с още една година, но след това, 2001-а година, пак станах пушка и се влях в редовете на Военноморските сили, където правих сапунки, возиха ме на вертолет над морето на отворена врата (тия в армията са още по-луди!), носих четири костенурки на Мичман Стайков срещу три дни отпуск за всяка (ако не съм разказвал тая история, ще я разкажа по-нататък), пях военни маршове с маршова стъпка напът за т.нар. столова, в която нагъвах юфка, кисело зеле без оглед дали вън е зима или лято и грис-халва за първо, второ и трето – не непременно в този ред, пуцах с АК-47 като пиян сърбин на сватбата на брат си и те така те. Дет’ са вика – изслужих си дълга към Родината и имам повод да са въобразявам на мъж, нале?

Но първо предисторията на възмъжаването ми:

Моят дълбок респект към Чаплин, но аз бях още по-комична гледка

Законът за задължителната военна служба ме набута в редовете на родната казарма точно на 29-ми март 2001 година. На педантично окосена ливада с нацвъкани безогледно и ковнати що-годе стабилно сачаци и пейки за настоящи и бъдещи свиждания, намиращи се за съжаление от вътрешната страна на един опасан с бодлива тел портал, ме заведе баща ми. Не толкова защото нямаше да се оправя сам или защото, видиш ли нямаше да ме вземат, ако не ме придружава някой възрастен, а може би защото пристъпвайки на „войнишка земя“, той също искаше да си спомни времето, когато сам е бил гологлав и стреснат пръдльо като мен в този момент. Но по-скоро ме изпрати лично до входа, а и малко отвъд, защото трябваше ли самостоятелно да вляза в това мрачно и пълно с тъмни легенди местообитание, щях една седмица да обикалям кръчмите във Варна, докато ме открие военна полиция и ме замъкне с кортеж и белезници в поделението.
Съвсем малко предистория – на тръгване от село, майка ми ми лисна менче с вода в краката, баща ми туткайки се около мен си измокри официалния панталон с който се беше изтупал, та се наложи да се преоблича, а аз научих ругатни, които традиционно-селското възпитание беше пропуснало да ми разкрие досега. Въобще – мечка се жени! Абе, получи се нещо средно между циганска сватба и настоящите ми посещения в Кауфланд. И пътуваме вече ние двамата с баща ми с влака, той с някакъв нафталинен, габардинено-атлазен панталон – в бързината да не изтървем и влака и кастинга в поделението, майка ми само това му изрови, а с влака, щото МосквичЪТ малко преди влизането ми във възраст подходяща да нося автомат, се пресели във вечните ловни дефорсирани полета и си пътувахме тягостно, докато старото куче се опитваше да повдига бъдещият ми боен дух и ми разказваше за неговата служба преди стотина години и за тогавашния закон за военната служба, гласящ, че от трима братя най-малкият служи една година и след като той е оцелял дванайсет месеца, то и аз ще оцелея девет. Да ви кажа, тази история изобщо не ме впечатли, хеле пък успокои. Лесно му е било на него – една година и хоп вънка, а аз цели девет месеца! От раждали жени знам, че това е много дълго и гадно като продължителност.
Живо-здраво стигнахме, като самото сбогуване мина много бързо, имайки предвид, че аз не знаех на кой свят се намирам. Всъщност всичко продължи около два-три часа, но те ми се сториха като две минути. Една ръка ми мушна стотина лева в джоба, една уста ми каза да слушам, че да не ме изгонят, две очи се навлажниха в комплект с един разсополивен нос и притежателят на въпросната анатомия тръгна да си тръгва. Не знам до колко беше удачно да викам след този разлигавен от емоции човек – „Ама аз сряда ше си зема ена бележка от докторката, че не мий добре и ш’си дода бе, споко! Кажи на майка да ми изкара по-летни дрехи, че го дават да се стопля.“
Де що имаше шапка с козирка се обърна към мен. Тия пък от майтап не разбират…баш в сряда ше си ходя – всички знаят, че купона започва в петък.
Апропо – стоте лева щяха да си останат небутнати във вътрешния джоб на боксерките почти две седмици. Самите боксерки също. Кой да знае, че новобранците лафката, както и банята няма да я видим отвътре дълго време. Озъртах се развълнувано и прималяло в морето от лъщящи скалпове да видя някой познат, но всички приличахме на еднакво изглеждащи градински лейки – и собствената ми баба да беше наоколо в такъв идиотски вид, нямаше да я позная. Събраха ни в безформен строй на плаца пред щаба и пред всички се изтъпани един мустакат чичо да ни говори как до 45 дни ние ще станем машини за убиване. Всъщност, нищо такова не ни каза, пък може и да ни е казал – никой не го слушаше. Всички бяха заети да припикват от ужас в гащите.
В последствие разбрах, че мустакатият бил някакъв полковник-молковник Станев-Манев, командир или главен изпълнителен директор на поделението, ебеш ли го точно какъв. Дребното, злобно гледащо ни човече до него бил подполковник Денев, заместник на мустака, а другите батки със звезди и чертички по пагоните, хептен пък не разбрах какви го играят. Нищо, всичко е пред нас – като имам свободно време ще ги намеря и ще се запозная с тях на по едно кафе.
Оня си дъдри, а аз се чудя дали веднага след тази, иначе толкова тъпа, но въодушеяваща реч, ще ни дадат пушките да се нагърмим едно хубаво за добре дошли и добре заварили. Оказа се, че пушки ще имаме, ма по-нататък и освен това, представяте ли си – не можело да си гърмиш когато си пил примерно някоя бира и ти е хубаво на душата. Пък какво разбрах малко по-късно – не можеш да пиеш бира, войнико! Моляяяяя!? Ми, кокошки не коля! Не може!
Божке, защо не си чупих всяка година по един пръст на крак, та да отлагам казармения прием докато съсипят всичко това? Влязох един набор по-късно именно заради такава фрактура.
Шапкарчето се наговори и каза – сега мойте хора ще ви поемат – и те верно ни поеха. Някой ме класифицира – ти си трета рота, Иванов ИН – и всички несретници от тази трета рота, ни заведоха в една голяма бяла стая, където имаше една голяма синя купчина парцали струпани по средата. Да, ама не! Е, не съвсем не. Парцали бяха, ама за обличане. Ние да ги обличаме, нали. От лявата страна на купа ми изкараха моряшка фанелка, от дясната куртка, дето тука ѝ викали „холандка“, а от средата панталон. От отделни купчини, които първо помислих за мумифицираните трупове на черни искърски говеда ми дадоха балтон – на него пък викали шинел, както ми връчиха и кубинки. Тях ги беше носил някой болен от проказа явно – във вътрешността им още имаше части от гниещи ходила, които ухаеха на теменужки…мачкани с кравешки лайна и свински черва престояли на слънце от 10-и до 15-и юли.
Само да кажа и за шинела, докато съм на вълна „гадост и зараза“ – той тежеше около половин тон и миришеше на прокиснала жива кокошка ровеща в торище. След една безжалостна двучасова маршировка под проливен дъжд два дни по-късно, габинката усвои около сто литра вода и три литра пот стичащ се от крещящото ми за почивка тяло и имах чувството, че нося на гърба си разлагащият се труп на син кит погълнал пасаж делфини преди смъртта си. За това обаче по-нататък.
Натъкмиха ни, премениха ни, а няколко гъзарчета изхитрили се да си оставят малко косица по главите изпратиха при местния бръснар, който подочух бил толкова стар и немощен, а машинката му за подстригване наследство от дядо му – бръснар на полка през Балканската война – че от тремор освен скалпа подкарвал и други телесни окосмения…
Подробностите от този първи ден, както и подробностите от поредицата шокове, които изживях – скоро…

Последно стигнах до там, че вече всички бяхме нагиздени като на сгоден циганин сестра му с дрехи 18-а, а по-скоро 118-а употреба. В момента в който облякох фанелката моряшка, предпочетох да нахлузя синя прашка. Разбирате ли, слагайки това на гърба си, аз тутакси обмених ДНК информация с потопилите „Султан Абдул Хамид“ моряци от кораба „Дръзки“. Боже, аз нося историята на гърба си – чувството беше невероятно, както и невероятно дразнещо кожата още в същият момент, в който този разпадащ се от времето парцал докосна изнежената ми кожа, а също и ухаещ на самият некъпал се откакто е седнал на престола султан Абдул. Имах чувството, че се сдобивам с едра, дребна и някаква средна шарка – трифено, както и че ме лазят хлебарки.
Кот – такоа! Костюма и ризата останаха у нас. Ше нося квот дават.
Ся, малко се отнесох в предходната глава, когато казах, че баща ми ме хвърли на вълците и си би камшика – всъщност родителските тела бяха на изчакване по онази поляна, за да ни отнесат цивилните дрехи по родните места, зер да не ги подносим под тез войнишки одежди, а сигурно и да ги разнасят като реликви по роднини и близки за доказателство, че синовете на Майка България вече охраняват територията на Родината и въобще – спете спокойно деца, жени и страхливи осводили се от служба висшисти и дюстанбанлии. За кубинките ви разказах, нали?
Стигнах и до тях в преобразяването си, наложих ги на краката си и още преди да им вържа връзките ми излязоха две пришки. А за това, че хвърляха миризми на продрискала се видра, споменах ли ви? Да? Нищо, пак. Миришеха, брате! Сто пъти предпочитам да душа потния врат на дългокос тийнейджър басист от гаражна банда, който не се е къпал от на дядо си новобранската, ама нямаше кой да ми го предложи. Абе, прецених, че за има няма два месеца ще ги разтъпча тез обуща до състояние да не рева от ужас и болка когато стъпвам с тях. Всичко вече е шестотин! Приличам на бостанско плашило в следпенсионна възраст и няма враг или агресор по света, който да не си плюе триста пъти в пазвата ако ме срещне. Дайте ми пушка и огледало и ще се застрелям неволно от упор в коляното.
Изведоха ни в неравноделен строй от стаята на вмирисаните парцалаци и като овце ни поведоха към тръпнещите в очакване да ни видят родители, тук-таме баби. Положителното в целият този цирк досега, беше, че баща ми като ме видя отново му текна кранчето – този път от смях, ужас и белени картофи. „Ти пък, викам му, си бил Ален Делон ено време като прост кашик! Аз поне съм моряк и ше поря вълните като във „Васко да Гама от село Рупча“, ама като Иван от варненските села! И спри да се хилиш, бе!“
Васко, Васко, да Гама, да Гама, но не минаха и няколко часа, и се убедих, че животът ми тук ще се стече като на Женя от същият филм…
Бащина прегръдка, последни безсмислени напътствия да не се излагам много и казарменият ритъм започна да ме обгръща.
Останах сам-самичък сред стотици като мен. Бях вече научил цигарите и тъй като пред баща ми не пушех (това е и до ден днешен) изкарах фас синьо Виктори и щракнах със запалката. Първата дръпка ме удари чак в нокътя на малкото пръстче на крака. Не бях ял нищо от ранни зори, а допълнителното вникване в ролята на Матрос Иванов ме беше изстикало като парцал и толкова ми прималя, че седнах на един наскоро варосан по войнишки бордюр. Казах си, от тук може да вдигне единствено оня мустакат началник и то с опрян в челото автомат. Въобразявах си – когато някой изрева като стадо синхронизирани мъжки магарета всички да сме се строили до две минути, се оказа, че тялото ми вече се подчиняваше на нови порядки, ако и душата да е дезертирала позорно и да си е тръгнала с баща ми към гарата. Намърдах се в средата на това, което имахме като строй, но всъщност беше бълвоч от струпали се хаотично изпаднали германци, с идеята, че там ще бия най-малко на очи и ще изкарам един лек новобрански център далече от цялата ганимация. Отново съм разсъждавал като малко, сладко и пухкаво зайче, каквото си бях в новата обстановка. Бърза подредба, извършена от хлапе имало шанса да влезе три месеца преди мен в казармата и сдобило се с оранжевко на рамото, което ме позиционира на трети ред, трети или четвърти от дясно наляво. Пак добре. При война щях да бъда покосен поне половин минута по-късно от тези пред мен и все щях да имам възможност да извикам едно дръзко „Урааааа“
Поведоха ни отново и заобикаляйки щаба се озовахме пред спалните помещения. Мрачно здание от дялан камък, вътре в което са живели и преживявали хиляди като нас. Тежък соц. Разпуснаха ни за малко, колкото да палнем по още една цигара и веднага след това да я загасим с тежка кубинка, защото старите кучета се забавляваха да ни дават „свободно“ и „в строя“ на всеки трийсет секунди, а ние глупаците след всяко „свободно“ си въобразявахме, че този път вече ще се отпуснем и разхвърляме вонящия шинел…което ще стане другата седмица…не шинела – разказа…то и шинела някъде там де..

След като старши матросите се наиграха да ни дават „свободно“ и „мирно“, но не преди да ни обучат на основните техники при команда „наляяяя…то“, „кръъъъ…чма“ и как всеки път когато те сръга с пръст старо куче трябва високо, ясно и с войнски плам да извикаш „Матрос едикойси!“ бяхме разпуснати за няколко минути. Трябва да ви кажа, че аз така не съм разяснявал кой съм и на глуха мацка в дънеща дискотека. Да не говорим, че първите пъти направо не си спомнях как се казвам от зор и ту бях Панайотов, ту Бурлаков – според зависи кой преди мен е излаял фамилията си.
Навикахме се едно хууууубаво и ни поведоха да си видим спалните.
Отмятат едни списъци сдобилите се с малко власт и оранжева лентичка на раменцата и ни разхвърлят поимено – ти тук, ти там…
Ох, викам си – ся ше фърля тая гняс от тялото си, даже няма да вечерям, душче, малко ше почета „Българска армия“ раздел запознанства (Пенсиониран маршал търси млада капитанша да му лющи жезъла – за контакти шифрограма на номер еди кой си) и ше откъртя, пък утре ще се поизлежавам до по-късно.
И тук изникнаха едни въпроси, въпроси, въпроси… Без отговор!
Ама защо се налага да спя с още шеснаесе души в една стая? Ама защо трябва да се настаня на горното легло на вишката? Ама къде е телевизора със сто програми? Ама как така имаме пет минути и после пак трябва да сме се строили долу в някаква невъзможна и несъществуваща геометрична форма? Ама оставете си багажите тука, пък ний ше сложим един дневален зорко да ги пази и ни един сандвич с домашен суджук няма да изчезне – дет’ се вика, може да ви се увеличат хранителните провизиите, нежели да намалеят! Това последното си беше направо заповед от глутницата старо.
Ааааа, няма да се разберем така!
Долу видях няколко фонокартни телефона – слизам и звъня на баща ми, хич да не се преоблича, ако се е прибрал, ами да прави кръ-гом и да идва да ме прибира, а после – кръ-чма, кръ-чма, кръ-чма, докато забравя, че изобщо съм се запознавал с тая казармена глупост.
Даже май казах на глас идеята си да звъня безогледно на всяка организация защитаваща човешките и войнишки права + на баща ми.
ХА-ХА-ХААААА! Изсмя се като Хитлер при нападението над Полша старши матрос Бат’ Рамбо.
Не му помня фамилията на това добиче, но всички го знаеха така и много на място си беше прякора да ви кажа, защото външния му вид предполагаше да е в състояние да пребие Силвестър Сталоун и Долф Лундгрен едновременно, докато яде кралски дюнер. Засили ме по стъпалата, а тежестта на шинела ме увлече и почти в безтегловност се приземих на плаца до една група офъкани до голо колеги, замаяни от собствения си осъществен полет, резултат от идентични обстоятелства като при мен.
И се почна пак – кръгом, наляво, надясно, хоризонтално, вертикално, венозно, вагинално, матрос Иванов, наляво, центробежно, пак матрос Иванов, три по три е равно на девет, шес по шес на трийсшес, падни за двайсе, стани за десет, дай лапа…
Това продължи толкова дълго, че ми се губи момента в който са ни разпуснали и са ни отвели до спалните. Въобще – тук навсякъде ли трябва да бъда „отвеждан“, „придружаван“, „под строй“ и прочие задължителни формулировки за това човек да се придвижва от точка А до точка Жмръц!?
Не изпитвах глад, по-скоро първичен ужас от съприкосновението ми с нещото наречено „да бъдеш български войник“, но реших, че домашен сандвич приготвен от грижлива майчина ръка по-рано същият ден ще прогони някаква част от напрежението в стомаха, краката и каквато част там е останала от изпържения ми мозък. Рових в торбата оставена преди няколко часа на отговорното пазене на изключително съвестно старо куче, както гласяха препоръките му и най-вероятно крупен притежател на най-големият контрабанден склад за домашни сандвичи в сезона на новобранския прием и едва когато намерих старателно увитият в чорап, натикан на свой ред в чифт боксерки лимон, който баба ми настоя да взема и смуча периодично резени от него, за да не ме хване скорбут като нейният дядо едно време на фронта, се убедих, че някой е преровил багажа ми и тази вечер оранжевите нашивки ще хвалят уменията на майка ми да готви сандвичи и на баща ми да пълни наденици. Е, здраве да е и да се затъкнат на входа или разширят на изхода – което събитие настъпи първо. Аз и всички останали несретници ще стоим гладни една вечер, тъй като не сме зачислени по разклад за храна и ще опознаваме взаимно странностите си, докато душим носталгично торбичките си ухаещи все още на гозбите на мама, тате и баба.
Успях само да чуя „И аз съм Иванов, приятно ми е!“ от съседа по легло и съм отпрал най-тежкият си, но за сметка на това най-кратък сън в историята на Иван или матрос Иванов досега – който оцелее първо.
Накрая трябва да остане само един…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *