Ше си праЙм кот си искам

Да бъдеш (или да не бъдеш) български войник 2

Събуждам се…не, не – сънят ми е изтръгнат, изскубан, изчегъртан, изчукан зверски отзад и натикан в личната ми лява ноздра, от където аз го абсорбирам в трахеята си, давя се като риба на сухо и го изплювам през зъби.
Някакъв, моля ви се, настоява да сме ставали и го прави посредством дразнещите крясъци – „Ставай сички горе!!!“ на мечи мецосопран и с упоритост характерна за малко дете врънкащо майка си за шоколад с цели бадеми.
Да ставам ли? Преди пет!? Ма, вие к’ви гъби шмъркате тука ве, аркадашлар?
И много държа да се запозная с тоя олигофрен, който е станал в три, за да събуди другия олигофрен към четири, който пък нагло идва да буди мен в пет!
Найш ко, аре към десет някой да ме бутне да пия ено кафе и може малко да пострелям до обед, следобед ви се заклевам в к’вото там държите да се закълна, давам честна дума да пазя род и родина и до довечера някоя джипка да ме е фърлила до у нас. Капиш? Опитах се да надвикам бесния полуидиот (дневален както разбрах впоследствие и въобще каква тъпа професия – никога няма да падна толкова, че да се хвана на такава работа…а „никога“ настъпи след два дни) с позицията си относно ранните ставания и плана си за деня и почти успях, когато се оказа, че никой няма намерение да си губи времето да ми свежда до знанието, че такива личностни фантазии тук са строго забранени по устав, поради което лаконично бях изритан от вишката, накаран да се обръсна на три контри и след това завлечен от движещата се тълпа на плаца, където всички бяхме впрегнати да събираме фасове, клечки, камъчета и ланска шума. Тия тука се друсат с нещо мнооого тежко!
Продължава да няма пет часа, аз съм недоспал на гъз – те ме вдигнали да им чистя площадките!
Къде е управителят? Искам да се оплача!
И се появява един от подизпълнителите му – левент свръхтежка категория, пред когото Киро Скалата би изглеждал като невзрачно камъче, отломка от някакъв трошлив чакъл.
„Бат Рамбо, бат Рамбо“ шепнат запознатите с йерархията тук и аз разбирам как само съм си мислел, че владея аудиторията като съм настоявал за книгата за оплакване преди малко.
Всички са притихнали. Негова Огромност долепя лице до моето (тук в това поделение определено се крие алкохол и повечето от него понастоящем е в търбуха на това животно, усещам по дъха) и изсъква – „Матрос кой?“
Оф, матрос кой, матрос кой? Вий тука нещо друго знайте ли ве!? От вчера насам тряа съм си казал фамилията дванаесе хиляди пъти. Чи записвайте си кат не помните!
Е, казвам си я за дванаесе хиляди и първи път – няма нужда да са прая на голямата работа пред най-голямата глава, която съм виждал в живота си.
„Матрос Иванов, сър! Иванов ИН, ваше благородие и триста дяволи!“ – представям се бодро и десет секунди по-късно ми е зачислена площ за чистене от тук до хоризонта или от там до залеза – което настъпи първо.
Мдааа, зле започва кариерата ми на машина за убиване. Тая уста трябва да се науча да я затварям…
Чистих кот чистих там и по едно време някой ни помоли учтиво да се строим. Даааааа, бе – учтиво ?
Така Гилгамеш си събира пръснатия добитък, както изревава малоумника с власт дадена от нашивката. Начомпихме се в някакво зле скроено геометрично понятие и в неравноделен такт ни поведоха към ресторанта за закуска. Даааааа, бе – ресторант ?
Това помещение е трябвало да стане краварник, зала за бой с петли, лаборатория за амфетамини или кланица, но е станало казармена столова. Каква поредно разочарование от инженерната мисъл на една войнишка шапка.
И стои един бръснат като нас лешпер до голям казан с юфка или макарони или триеница, идея нямам какво точно е, освен, че прилича на нещо вече веднъж ядено и сипва с един голям черпак в тенекиени чинии от повърнята, която трябва да ни даде сили и желание за живот. По падналата ми се вилица разбирам, че снощи нищо не сме изтървали като не сме били зачислени за разклад. Захъхналите пацули кисело зеле си седят между бодчетата на посудата и възбуждат апетита в мен, тъй както вида на Цецка Цачева в наши дни кара топките ми да се свиват болезнено и да се крият чак в коремната кухина.
Еми, кот такоа, бачо Иване – тъпчи таз гняс фостата си, щото друго и без това няма!
Иначе, на момента си отбелязах, още на първото свиждане да бъда снабден със собствена вилица, лъжица, ленени салфетки и…даааааа, бе – ленени салфетки ?
Още фтоз час се научих да бърша в шинела си артефактите от предходната манджа вплътнили се в приборите за хранене и до края на службата хранителните остатъците, сигурен съм в това, ще се натрупат по реверите и пешовете ми в количество достастъчно да изхраня поне едно малко прасе от породата Мини майолино.
Нахранихме се криво-ляво, като май всички се опитвахме да не допираме устни до вилиците си и след това ни разпуснаха да почиваме…даааааа, бе ?
Па – айде ся да си допочистите плаца, па – айде после да марширувате доде ви окапят табаните и вкиснете като циганин кога е спал в канализацията лятно време на температура близка до тази на кипването на водата, па – айде наобядвайте се с рядка зелева супа с гарнитура сутрешната юфка полепнала по паници, канчета и покривки…дааааа, бе – покривки ? и веднага след това пак тежка строева подготовка…

Следващия път ще ви разкажа за първата си баня след две седмици маршировки в прахоляк, пепел и сгурия и как това води до образуването на двусантиметров пласт кир под мишниците, който пък си завъди собствена кир. Това наистина беше като първата ми баня – въобще!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *