Ше си праЙм кот си искам

Да бъде смрът!

Да бъде смрът, да бъде мръсна – каза единият от двата петела на другия и се спусна връз него…

А всичко започна ето така:

Разпищолил съм се в стаята си, спя, както обикновено напълно гол и с разперени крайници, обхванал колкото се може повече от площта на леглото.

В момента, когато чувам паникьосаните гласове на другото налично население в къщата, че нещо ужасно се случва на двора, аз сънувам как тъкмо яхвам една петметрова вълна на далечен екзотичен плаж, а гладкото ми мокро тяло блести и набира скорост по разпенените върхари на бурното море.

Залитнах, килнах се, изгубих равновесие в секундата, когато крясъците станаха неудържими и чух майка ми да казва на баща ми – „Кольо, избиха са, на двора става нещо страшно!“
Не мога да сколасам да изляза от океана, да се изтръскам като мокро куче и да се огледам за спасител.

Докато отварям гуреливи очи осъзнавам, че аз съм спасителят, а някой вече ме зове.
Едвам успявам да нахлузя някакви боксерки и изхвърчам така от стаята, сякаш тя гори. Търча като бесен надолу, убеден, че света свършва някак идиотски баш днес. Чак долу (аз съм на втория етаж) осъзнавам, че в ръката си държа едно от ония прспапиета, които като ги разклатиш и във вътрешността им завалява сняг.
Не знам по каква причина съм го помъкнал – може би една от онези прояви, към които хората прибягват, когато не знаят какво да направят и просто, за да се позоват на нормалността.
Освен това съм само по боксерки, но това все още не го осъзнавам.

Двамата родители сочат треперливо с цяла ръка по посока на двора, а устите им се тресат в безвучен и ирационален ужас.
Все така с преспапие в ръка започвам да се придвижвам към епицентъра на събитията.
Влизам в двора. Почти веднага настъпвам курешка. Зачиствам чехъла без да отлепям взор към вътрешността на мрачния курник, където вече си представям, че е нахълатала мечка стръвница, която доволно облизва оглозгана кокоша кълка и се присяга към следващото пернато в менюто и виждам как довчерашния алфа мъжкар е сврян в ъгъла с окървавен гребен, а доскорошния му вял откъм поведение съперник е застанал победоносно до него и методично го кълве както свари, ей така – вече ненужно, защото е завоювал територия и положение, но назидателно и утвърждаващо.

Само се пресягам и го хващам за краката, на него това дори не му прави впечатление, толкова е опиянен от новата си социална роля, и го помъквам отвън.
Баща ми вече е дотърчал, гледа ме и казва: „Ти си егати супер героя – в едната ръка държиш стъклена топка с бушуваща в нея виелица, в другата наежен петел, а си само по едни полусвлечени от задника ти боксерки. Няма такъв пародиен образ, честно ти казвам!“

Точно в този момент, аз се усещам, че това е вярно и седя в средата на осрания от кокошки двор в тази комична поза.
Мятам новият Крал на Животинското кралство в един от овакантените зайчарници, известен като „Килията на смъртта“, тъй като там преживяват последните си мигове обречените на заколение жители на кралството, подхвърлям преспапието на тресящият се от смях баща и отивам да се дооблека и да стопля вода за попарване – предстои Кралска екзекуция.

Кой казва, че победителите не ги съдят!? Да бъде смрът!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *