Ше си праЙм кот си искам

Да вечеряш под обсада

Да влезеш в голямо, вече доказано заведение за едно просто, обикновено и най-банално хапване напоследък се оказва цяло приключение с елементи на военни действия и обсада.

Пицария „Фратели“. Варна, кв. Чайка

Посрещнати сме от офицер от най-тайните служби на Нейно Величество излязъл в активна и заслужена почивка, но все още с реакции и рефлекси на разпърчена дива котка в сезона на размножаването.

Само пристъпваш в охранявания от каменното лице периметър и една тежка, тренирана да убива с най-много едно движение на китката ръка те спира и те пита (не ръката – лицето те пита):
„Маса ли ще желаете?“
А, не, бе! Ти пък! На олимпиада по математика идваме – дай ни бързо две задачи с поне три неизвестни и два интеграла, че да ги решим!

Ми, маса ще желаем – няма да ядем от кашпите с мушкато нацвъкани наоколо!

„Колко човека сте?“
Ний сме легион, цял легион…ма на другите к’о им стана тая вечер…
Баси майката! Тоя не може да брои до две. Е, те двама сме!

„Какво ще ядете?“

Е, ай ся! Дай да седнем първо и да разгледаме менюто, а?
Ама не, въпроса се налагало да бъде задаван предваре, щото тука сичко било секторно – там риба, отатък пици, отсам охлюви…
И аз к’во – след пицата, ако да речем ми се прииска да мушна ена скумрия тряа да обикалям от маса на маса и от сектор в сектор ли!?

Не ни дадоха еднозначен отговор при такава ситуация какво се прави пък и не упоменаха за унисекция, където може да се яде всичко. Добре, че все пак дойдохме с нагласата да ядем пица, та да бъдем настанени тематично.

„Момент, ще ви съпроводя до колегата в другата зала – тук няма свободни места.“
Ма минирай ве, минирай подстъпите и пускай доберманите ве, батка!
Плахо подхвърлям – „Ама ние сами ще отидем до там…“
Хе-хе! Бе това да не ви е ивицата Газа или Сирия, че сами да ходите, бе! ТОВА ТУК Е ПИЦАРИЯ С ОБУЧЕН ПЕРСОНАЛ ВЕ, АЛОООО!

Повежда ни през тясното коридорче между масите, ама вие да видите какъв шпалир ни организираха – всичко живо се отдръпва и прави път. Определено на тия преди нас вече им е взет страха.
След минута прибежки, припълзявания и отсечени команди сме в другия лагер.
Там, нали не си въобразявате, че ни посреща някоя усмихната сервитьорка!? Нееее, там е КОЛЕГАТА!

Същото кораво копеле…е, с корем заемащ площта на две фамилни пици, но стабиляга.
Разводачът ни до момента ни предава в ръцете (ръце доскоро изтръгвали гръцмули на терористи в Гуантанамо) на КОЛЕГАТА и с почти невидимо движение на главата и тих като на катерица глас прошепва на най-горното копче на ризата си – „Пратката е доставена. Тръгвам.“, след което се оттегля грациозно като балерина от Националния балет на Грузия „Сухишвили“.

Ама тия тука наистина са опасани с жици, микрофони и предаватели като личната прислуга на Цветан Цветанов.
То слушалки в ушите, камери в пръстените, радиостанции втъкнати в коланите – положението направо е ФОСТАТА!

И тоя новия, също започва да каканиже някакви кодове на ревера си, чувам – „маса“, „двама са“, „не съм сигурен“, „пригответе“, „птиченцето е в кафеза“ и други откъслечни, но твърде притеснителни фрази. Баси майката! Ей ся ни сипаха нещо в айряна и докато се усетим ще сме в някой турски затвор, а над нас ще се е надвесил Ердоган и ще ни пита под заплахата от обрязване къде крием Фетхуллах Гюлен и падаме ли си по Къванч Татлъту, ама наистина!

Хм, изненадващо ни настаняват на централно място и това малко ни успокоява, стига всичко да не е за приспиване на вниманието, а Реджеп Таип да се киска като откачен някъде около витрината със сайдер и Йени раки.

Две отсечени команди по копчето на ръкава и захилена (тая е натъпкана с хашиш, убеден съм!) сервитьорка е готова да записва поръчката ни. След по-малко от две минути манджата пристига, което разбира се означава, че вече са знаели какво ще поръчаме и отново виждам бойниците на турският затвор.

Опитвам се незабелязано да хвърля хапка от пицата на някое дежурно по заведение котенце, за да съм сигурен, че не са ни сложили от наркотика с който тъпчат нахиления си персонал, но такова животно наоколо няма. Ясно – изпипали са си работата!

Странно… Вкусно е. Бе, тия кого залъгват??? Сега остава и да не е скъпо като ни донесат сметката.

Ядем, приказваме, покрай нас като диментори се плъзгат хора от персонала и се усмихват загадъчно на посмелите да ги зяпат. Аз лично отнесох куп такива притеснителни усмивки.

Час, час и нещо по-късно сме се наяли, носят ни сметката – ми, не е нещо драматично.
Е, няма им стъпим повече!

Каква е тая държава, бе?
Тихо заведение, усмихнат персонал, става за ядене и не ти съдират кожата! От сигурно място чух, че и сервитьорките вземат по над хиляда лева заплата! Ама къде е Домусчиев, бе? Къде са шефовете на БСК и АИКБ?
Триста лева, бе! И закъснения с изплащането им по шест месеца! Това ше ги отучи и научи на свой ред!
Баси разградения двор е станало всичко…

P.S. Извън майтапа, опитах се да пресъздам атмосферата в една пицария във Варна. Много приятно заведение. Никого от персонала или собствениците там не познавам и съответно не правя нарочна реклама.
Мястото просто ми хареса.
Забележки имам единствено към тия нововъведения с почти военизираните салонни управители. Много е тъпанарско това – изглеждат като нещо средно между тимаджийска охрана и нощни пазачи в автокъща. Още повече, че тоя с големия корем се скара твърде неделикатно и шумно на една от сервитьорките и всеки наблизо стана свидетел на това. Ами свали корема, КОЛЕГА, изглеждай добре, пък я заведи в склада да ѝ обясниш къде е сбъркала, а момичето може и да излезе внезапно в регламентирана или нерегламентирана почивка и да ти пусне. Вкарайте малко класа и стил в тая работа. Не случайно сме имали чудесно обслужване в заведенията за хранене от този и не само от този тип още по времето на социализма. Стига с тия американски и евроатлантически порядки.
Ядем пица тук – не превземаме Алепо в крайна сметка!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *