Яяя......

Да осъзнаеш колко си малък

Публикувано

Обърнах се и беше точно зад мен. Всички останали спяха. Никой не я е видял. Нито преди, нито след срещата ни. Законът на Мърфи гласи, че между две, на теория равновероятни събития, в крайна сметка по-вероятно се оказва онова, което довежда до неблагоприятен резултат. И сто пъти да бях излязъл, нямаше нито веднъж да я срещна. Стига да си носех оръжието. Аз обаче го забравих още на втория път. Бях прекарал часове в гледане с надеждата да я зърна. А тя била точно зад мен.

Едно от най-смъртоносните животни на планетата- полярната мечка.

Свиреп звяр, който е едно от малкото животни, които не ни виждат като нищо повече от храна. Или поне така се твърди. За мен обаче, след вчерашната бяла нощ, нещата придобиха съвсем ново измерение. За това, което се случи, нямам абсолютно никакво обяснение. Всъщност не ми и трябва такова.
Но нека започна от малко по-далеч.

На 90 км от най-северния град на планетата Longyearbyen, буквално насред нищото, на самия бряг на Арктическия океан, се намира Isfjord radio. Станция, построена през 1933 година, за телекомуникация между Свалбард и Норвегия (1240км), а също и като шпионски пост през студената война, която сега е превърната във фантастичен мини-хотел за търсачи на силни усещания. Единственият начин да се стигне до там е с корабче, бързоскоростна лодка от Лонгиербюен, хеликоптер, както и със снегомобил, или кучешки впряг през зимата, тъй като пътища на Свалбард няма.

Главен готвач на хотелчето е мой приятел норвежец, който имаше нужда от помощ и ме помоли да направим заедно две вечери. Приех с удоволствие, защото хем имах шанса да видя как се работи в ресторант, в който получаваш стока веднъж на 6 месеца, хем да съчетая полезното с приятното, като прекарам два дни на ново и интересно място.

Мястото обаче се оказа много по-интересно от очакваното. Ако трябва да съм откровен, това е място, което спира дъха ти и се запечатва в съзнанието ти завинаги. Не случайно гостите на хотела плащат луди пари за това преживяване. Абсолютно “once in a lifetime experience’’, както се казва. За мен обаче беше абсолютно безплатно, плюс удоволствието да поработя с приятел, от когото мога да науча нещо ново. Какво ме чакаше на това място обаче, не съм си представял и в най-смелите си фантазии.

Потеглихме от пристанището в Лонгиербюен. Две бързоскоростни лодки с по 10 души. Гостите на хотела и аз. Гидовете ни раздадоха оранжеви костюми, които трябваше да облечем и ни инструктираха какво не трябва да правим по време на пътуването. Увериха ни, че лодките са буквално непотопяеми, тъй като са направени от специален материал. За това, ако по някакъв начин се обърнем, трябва всички да се държим за лодката. Като, разбира се костюмите, освен че ще ни държат над водата, също и ще ни предпазят от хипотермия. Издържат в ледените арктически води до 4 часа. А при евентуален инцидент и обръщане, спасителният хеликоптер на говернатора на Лонгиербюен, би пристигнал на мястото до 30 минути.

Не се бях возил на подобна лодка до този момент. Кефът беше огромен. Не знам каква е скоростта, която това чудо развива, но пореше вълните като Марлин и подскачаше по тях като плоско камъче, хвърлено от дете. Денят беше слънчев и планините по брега на океана изглеждаха магически. През лятото десетки хиляди птици гнездят в процепите на скалите, тъй като там е най-безопасно, защото полярните мечки и лисици не могат да достигнат заради 90-градусовия наклон.

Твърде късно лято е и птиците си бяха тръгнали, но това не отнемаше от красотата на величествения фиорд. На път за Isfjord radio се минава покрай едно страшно интересно място – изоставеното руско градче Грумант. Годините след основаването на Лонгиер сити от Джон Монро Лонгиер, много нации проявили интерес към острова, тъй като практически той бил ничия земя. За това руснаците започнали въгледобив на острова, като руското присъствие било осезаемо. Грумант обаче не оцелял дълго. Градчето с население над 1000 души, било изоставено през 1961 година. Причината била, че местоположението на градчето било на такова място, че пристанището, което било единствената връзка на Грумант с останалите селища и със света, постоянно било разрушавано от бурите и огромните вълни. Построявали го наново и пак било разрушавано. Днес Грумант е историческо наследство и спомен за някогашната процъфтяваща миньорска индустрия на Свалбард. От трите руски селища Грумант, Пирамида и Баренцбург, днес единствено Баренцбург е обитаем, като в градчето живеят около 350 души. Баренцбург е и едното от двете селища на Свалбард, освен Лонгиербюен.

Груманд

Около час и половина отне пътуването от Лонгиер до Исфиорд радио. Не очаквах подобна гледка. Магическо. На един и същи остров, а така различно. Всичко наоколо бе потънало в мъгла. В открити води грееше слънце, но до момента, в който приближихме бреговете по източното крайбрежие на Свалбард. Влязохме в мъглата, сякаш влязохме в друго измерение.

Седем души работят през лятото в хотела. Седем души, напълно изолирани от света по 8 месеца в годината, понеже хотелът затваря от 1-ви октомври до 1-ви февруари. По това време достъпът до там е възможен единствено чрез снегомобил, защото водата е замръзнала, а освен това дневна светлина напълно липсва, което прави както стигането дотам, така и престоят, прекалено опасни.

Посрещна ни едно от момичетата, което работи в хотела, и ни даде малко инструкции за престоя. Основната от които бе, че ако някой има намерение да излезе от хотела, макар и дори само за да стигне до сауната, намираща се на около 40 метра от него, трябва задължително да се обърне към някой от служителите, който да го придружи, тъй като напускането на хотела е абсолютно забранено без придружител с оръжие, поради честите набези на полярни мечки в района.

След вечерята, някъде около 23:30, със Симон тръгнахме към някакво езеро, което се намираше на 5 км от станцията. Там, той опъваше рибарска мрежа. Докато вървяхме към езерото, не можех да повярвам на очите си. Усещането бе сякаш буквално съм на друга планета. Теренът се менеше постоянно. На всеки 500 метра повърхността бе различна. Червени камъни, черни камъни, вулканична скала, ситни камъчета, мъх, блато… какво ли не. В един момент, в нещо като кратер, пред мен се появи най-изумителното езеро, което бях виждал. Чувствах се като във филма Интерстелър. Беше трудно да повярвам, че това място всъщност е реално, а не един от онези реалистични сънища, които често имам. Облаците бяха толкова ниско, че можех да ги пипна.

Извадихме мрежите, в които се бяха уловили три риби и се бе оплела една дива патица, чието освобождаване бе нереално. Толкова топла и гладка перушина. Такова невероятно създание! Не предполагаше, че искаме да я освободим и успя да ме захапе, преди Симон да ми обясни как точно трябва да я хвана така, че да се успокои и да не хапе. Успяхме да я освободим, дори без да се налага да режем мрежата. Двата часа пеш до това езеро и неравния терен си заслужаваха всяка секунда. Всяка капчица пот.

Целият следващ ден прекарахме в кухнята. След вечерята се качихме в стаята на персонала за по бира. Прозорецът на стаята гледаше към океана и видях, че мъглата се изчиства. Гледката бе абсолютно величествена. Грабнах телефона, камерката и един пистолет и излязох да поснимам. Беше нощ, която няма да забравя до последния си ден. Прекарах навън часове. Исках да се прибера вътре, защото ми беше студено, но красотата, тишината и величието на това място не ми позволяваха. Цветовете около мен се меняха буквално за минути. Мъглата ту се вдигаше, ту падаше отново. В някои моменти, платноходката във водата изглежда като призрачен кораб, появяващ се от мъглата. При всяко преминаване между брега и хотела, загрижени за малките си, полярните рибарки ме държаха на страна от поколението си, което очакваха всеки момент да се научи да лети, за да се отправят към другия край на земното кълбо – Антарктика.

Бях прекарал часове навън. Времето минаваше неусетно. Батерията на GoPro-то вече беше паднала, а на телефона оставаха 10%, като по стара традиция на Iphone, при студено време се изключваше. Беше станало около 3:00 ч., когато реших да се прибера. Включих телефона да повъзбуди батерията и отидох в стаята на персонала, където вече нямаше никой. След десетина минути обаче, мъглата пак се появи и слънцето се скри зад нея, като променяше цветовете на небето и облаците постоянно.. Не можех да стоя вътре, трябваше да снимам. Колкото се заредил телефона, толкова. Грабнах го, грабнах и бинокъла и изхвърчах навън.

Първата ми работа бе да поснимам атакуващите ме птици, след което се отправих към фара. Фарът беше малко по-далеч. Толкова се бях унесъл в красотата на това място, че изобщо не мислех за пистолета и това, че съм го забравил вътре. Че аз бях прекарал часове в гледане с бинокъла, надявайки се да зърна някоя бяла мечка. Закрепих телефона на една скала да прави time laps и реших да сляза до брега.

Това бе моментът, в който за мен времето спря! Не зная точно колко време съм прекарал, стоейки лице в лице с най-величественото създание, което бях срещал до този момент от живота си. Беше огромна мечка, която стоеше на не повече от 10 метра от мен и ме гледаше право в очите. Замръзнах. Вцепених се и не можех нито да дишам, нито да крещя, което е правилното нещо в случай на среща с полярна мечка. Трябва да крещите с пълно гърло и да скачате, колкото високо можете, размахвайки ръце, крака и по възможност якето си. Е да, но на теория е лесно. На практика обаче, реалността е съвсем различна.

Не знам какъв е бил пулсът ми в този момент, но знам, че усещах ударите на сърцето си като барабан в цялото тяло.

Дори в петите си. Секундите се точеха като часове. Не е вярно, че при срещата със смъртта животът ти преминава пред очите като на лента. Нищо не ти минава пред очите. Главата ти е напълно празна и единственото което усещаш, е мъчително безвремие. Единственото, което дори не знам дали си помислих или всъщност казах на глас бе, че ако ме убие, тя също ще бъде убита. Веднъж опитала човешко месо, полярната мечка винаги бива убивана, защото вече познава вкуса и непременно ще се върне за още. Дали ме разбра, дали прочете мислите ми… не мога да кажа. Но в един момент, просто се обърна и потегли с бавни и спокойни крачки в обратната посока. Изчезна зад скалата с фара, а аз останах на място, не можейки да направя нито крачка в нито една посока.

Когато адреналинът превърна страха в еуфория, побягнах към хотела. Добре, че не го направих, докато мечката бе срещу мен, защото тогава нямаше да съм направил повече от 5 крачки, преди да ме е настигнала и убила. Влязох в хотела и се опитах да осъзная какво ми се бе случило току-що. Успокоих се, взех пистолета и се върнах да си взема телефона. Дори не смеех да погледна надолу през скалите дали мечката все още е наоколо. Прибрах се в стаята и си сипах голяма чаша Джак Даниелс. Не съм и поглеждал колко е часа. Не ме интересуваше. Застанах на прозореца с бинокъла и се вгледах в хоризонта, където слънцето се отразяваше във водата, а далечните заснежени планини създаваха оптичната илюзия за цунами.
И точно, когато смятах, че повече няма какво да ми се случи на това място, далеч на хоризонта се появи той – големият син кит.

Най-голямото същество на планетата.

Не един, а три величествени кита, които изхвърляха струи с вода на десетки метри. Бяха толкова далеч, че първо се виждаха единствено гейзерите, които изхвърляха високо във въздуха. Единствено един от тях успях да зърна в целия му размер, тъй като се преобърна над водата. Беше с колосални размери. Трябва да са били на поне 30-40 км от брега. След още една чаша уиски се опитах да поспя.

На сутринта не казах нито думичка за случилото се на никого. Не исках нито да ме мислят за луд, защото никой не би повярвал на налудничавата история, нито да давам обяснения защо съм си позволил да изляза от хотела без оръжие. На връщане, не далеч от станцията, на брега забелязахме майка мечка и малкото ѝ мече. Всички в лодката бяха изумени и адски развълнувани от гледката. Да видиш полярна мечка на живо е нещо, което малко хора могат да си представят. А аз гледах развълнуваните туристи и си мислех – само ако знаехте…

Сега, когато гледам снимките от това място, се чудя, наистина ли бях там. Ами ако съм сънувал? Добре, че са тия снимки, иначе как да знам кое е било истина и кое сън. Може пък само срещата с мечката да е била сън. Кой знае…

Филип Захариев

Снимки: Авторът

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *