Яяя......

Две български учителки…

Публикувано

Днес ще ви разкажа история, в която главните герои са две български учителки. Едната от тях трябваше да свързва някак двата края, за да има възможността на практикува професията, за която е мечтала от детските си години – учителската. Поради тази причина си беше намерила и втора работа – почистваше дома ми на половин работен ден. Нейното работно време като домашна помощница приключваше преди моето, не се засичахме и комуникацията ни беше еднопосочна – с бележки от типа „домакинската хартия е на свършване“.

Един ден, като се прибрах вкъщи, съвсем неочаквано за мен, тя беше все още там. Изглеждаше много притеснена. Попитах какво се е случило. Отне ѝ време и усилия да започне да разказва. Срамуваше се, че е решила да проведем този разговор. Каза ми, че е класна ръководителка на 12-ти клас и в същия ден един от нейните ученици ѝ е казал, че трябва да напусне училище, за да работи, а беше март и му оставаха само два месеца до дипломиране…

Каза, че е отличен ученик, с примерно поведение, добро момче. Бащата обаче отдавна изоставил семейството си, а майката преди година получила тежък инсулт. Оттогава била на легло, без доходи се натрупали сметки за парно, вода и електричество за година назад, майка и син затънали в дългове… Нямаше как да остана безучастен и предложих да помогна, като казах, че държа да бъде запазена анонимността ми. Жената предложи да се срещна с директорката на училището и да обсъдим ситуацията.

На следващата сутрин бях в кабинета на директора на едно българско училище. Седнахме от двете страни на дългата заседателна маса – от едната страна аз, а от другата – двете учителки. Попитах каква сума е нужна, за да се покрият дълговете на семейството. Дадоха ми пълен отчет, а аз събирах наум. Щях да им дам тези пари, плюс сума, която да покрие разходите за следващите месеци, да си кажем „довиждане“, да изляза от сградата на училището и да забравя за този случай. Така си представях аз развитието на тази ситуация. Нямаше да бъде нито първият, нито последният такъв случай. Рутина… Отброих нужната сума и я оставих върху масата. Тогава обаче директорката ми зададе неочакван въпрос: „Какво да кажем на ученика?“. Без да се замисля, отговорих, че могат да му кажат, че те са сезирали някаква общинска служба, която от своя страна се е задействала и е помогнала. Понечих да стана с намерение да си тръгна, когато от другата страна на катедрата избухна буря:

– Не! В никакъв случай! Не може така!

Казаха го едновременно, а реакцията им беше яростна. Недоумявах… Очевидно бях сбъркал, но не можех да осъзная с какво. Та аз се държах много внимателно и почтително, с какво ги вбесих? Гледах с недоумяващ поглед, а директорката веднага поясни: „ Не искаме нашият ученик да живее със заблудата, че държавата му е помогнала! Ние сме тук, за да отворим очите на тези деца за живота, за обществото, такива, каквито са, а не за да ги заблуждаваме!“

Почувствах се адски глупаво. Изобщо не бях помислил за този аспект! Със смирен глас помолих да извикат момчето. Класната ръководителка излезе, за да го доведе. То беше много притеснено – измъкнаха го от учебен час, за да отиде в кабинета на директора. Присъствието на непознат го притесни още повече. Директорката стана и подкани момчето да седне там, където тя беше седнала – срещу мен. Представих се само с малкото си име и му се усмихнах. Едва тогава той забеляза купчината банкноти на масата пред мен. Обясних му, че съм чул за ситуацията, в която е попаднал, и съм дошъл, за да му предложа сделка. Думата „сделка“, изречена в кабинета на директора, го заинтригува и той очакваше да чуе моето предложение, а то беше следното: моята част от сделката е аз да реша финансовия им проблем, а неговата е да завърши училище. Това предложение беше неочаквано за него и той имаше нужда от малко време, за да осъзнае ситуацията. Със заекващ глас се опита да повтори това, което му казах, а аз потвърдих. Очите му се насълзиха. Двете учителки наблюдаваха мълчаливо от най-далечния ъгъл на кабинета. Беше неловка ситуация за всички. В крайна сметка двамата си стиснахме ръцете и сделката беше сключена.

Днес, 15 години по-късно, един от приятелите ми, мъж на Христова възраст, магистър по електроника, възпитаник на Техническия университет, баща и човек с активна гражданска позиция, вероятно ще прочете този разказ и ще получи един закъснял задочен урок от двете си учителки, а именно, че главната мисия на учителя е неговият ученик да познава света такъв, какъвто е, и да не живее със заблуди – дори ако цената е душевният му комфорт.

Димитър Димитров

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *