Яяя......

Ден на детето и други работи по Николакрумовски

Публикувано

Кисел вторник. Имах малко работа и се прибирам дом. Нора си е взела някаква компенсация и не е на работа, но от снощи ми е сърдита, защото си изгори един панталон, докато го гладеше.

Преобличам се, боря се малко с котката Ивелина, отваряме бира, а любимата имагинира в спалнята. Искам да я дразня за нейно добро. Включвам прахосмукачката, та да си помисли, че съм счупил нещо. Няма реакция. Усилвам музиката. Пак нищо. С какво друго да я зарадвам? Правя ѝ сандвич със сланина (без да искам, го изяждам половината) – не щяла. Страшна кривотия.

Питам я иска ли да поговорим, а тя обявява, че само се подмазвам за секс, което не е вярно, но ако сега ѝ е удобно, не бих я върнал. Получавам граната под формата на чаша, ама нали съм бивш спорист, успявам да дръпна вратата, преди стъкленото изделие да се разбие в муцуната ми.

Доливам от бирата, а телефонът ми звъни. Един приятел иска да взема дъщеря му след училище. Хич не ми се занимава, но не мога да откажа. Казвам на Нора къде отивам и си обувам анцуга за пред хора.

Училището не е далеч от нас. Вървя по улиците и размишлявам над дълбоките световни проблеми (и това го казва човек, който може да се окапе по гърба от затворен буркан с лютеница) Студено е – пресипнал вятър реже костите. Децата почват да излизат, но моето го няма никакво. Майките ми обясняват, че щяло да се яви последно, защото класната му стая била най-далеч.

На двора другите майки ме посрещат възторжено (и друг път съм взимал нечии деца). Разговаряме, разсмивам ги с глупости, пробвам си старите лафове, а две учителки подробно се осведомяват за брачния ми статус. Единодушно стигаме до извода, че всички свободни и едновременно с това свестни мъже са обратни.

Питам не може ли да взема кое да е и да си ходя. Каква е разликата, не са ли еднакви? Всички деца миришат на тиксо, нахални са, задават идиотски въпроси, търсят храна като хлебарки… Родителите се смеят, но аз съм съвсем сериозен – ей туй ще взема, утре ще го върна. Казват ми, че не можело, но и те са смутени, че не могат да ми обяснят защо.

Най-сетне се довлича и моята (може би е втори клас… или пък трети… откъде да знам, да не съм министърът на образованието). Прегръща ме силно заедно с още няколко насекоми от стадото. Досадни са, но все пак им разказвам как, като малък, ядох овчи барабонки, защото големите ме излъгаха, че били от шоколад. Децата се търкалят от смях по тревата като новородени свини.

Обещавам на всички майки, че ще се чуем (знаят, че лъжа, ама се усмихват). Взимам детската раница (вътре със сигурност има цимент – после добих едноседмична пареза и на двете ръце).

Разпитвам малката:
– Как мина в училище? Изпитаха ли те по нещо?
– Имам шест на контролното по математика!
– Браво. Ама пълно ли, грешки имаш ли?
– Само две правописни.
– Ха-ха… Обаче нещо тъжна ми се виждаш. К’во ти има?
– Нищо.
– Кажи, ма.
– Ами, той Марио ми каза лоша дума.
– Каква?
– Глупачка… а на Теди, че била турва. Какво е турва?
– Я ми го покажи тоя Марио.
– Ей го там с баща си при голямата кола.

Навремето и аз бях от хулиганите, но винаги съм се държал с момичетата джентълменски (доколкото е позволявала дърварската ми натура). Питам господина дали синът му ще може да се държи по-цивилизовано с другите деца, а той само ми се изсмива. Сега ми е най-лесно да го разпилея на паркинга като мръсен потник в стара пералня, но ми се струва, че това не е редно пред децата. Сещам се за един праисторически номер, ама тоя едва ли ще се хване.

– Ей, мишок, знаеш ли, че с моето лапе можем да отворим Мерцедеса ти без ключове?
– Не можете. И внимавай как ми приказваш.
– Аз пък казвам, че можем. Да не те е страх?
– Ха-ха. Айде… пробвайте!
– Ти седни тука на бордюра, а малката ще ти държи очите да не гледаш.
– Добре.

Тоя сяда, а Дани (така се казва) недоумяващо му хваща очите. Аз пък бъркам с ръце в ауспуха на колата.

– Абе, миличка, нещо не става. Я се пробвай ти, аз ще му държа очите.

Хващам го със саждените си пръсти, а след малко обявявам, че сме се провалили с отключването. Пускам го – децата толкова силно се смеят на гледката, чак ме е страх да не си изплюят далаците. Няколко дни по-късно разбрахме, че същата вечер господинът се явил по този начин в „Кауфланд”, където предизвикал безредици сред населението (остава мистерия защо рожбата му не го е предупредила за грима, дето му лепнах, или как сам не се е видял в огледалото за задно виждане).

В асансьора се уверявам за последно, че съм взел правилното дете (ще кажеш, че ако съм докарал друго, голяма работа станала). Родителите ми благодарят, но изненадващо не ме канят на чашка.

Прибирам се. Вкъщи е тъмно. Цъкам лампата – не светва. Паля запалката и виждам, че бушонът го няма.
„Нороу, де си, ма.”
„Тук. На дивана.”
Брейййй… изненада ми е подготвила. Движа се слепешката към нея.
„Абе, Норче, да не си захвърлила обезкосмяването?”
„Това е прахобърсалката, тъпчо. Ела по-надясно.”

Вече изправена я виждам – какво тяло, Исусе… прилича на душ. Не че няма гърди, просто по аквариума ни има повече неравности. Всъщност гърдите ѝ са супер – малки, но жилави. Кожата – гладка на чисто нов хладилник, врат, ребра, коса… аромат на изкъпано диво животно… Устните, братче… какви устни… Целувам я – вълшебно. Вкус на кралица – сто човека да ми се изплюят в устата, винаги ще позная коя слюнка е на Нора. И не защото имам добри рецептори… а защото я обичам!

Никола Крумов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *