Искра Веселинова

Ден на Котката

Публикувано

Неслучайно написах Котката с главна буква. От древните времена, когато египтяните са боготворели това прекрасно създание, до наши дни, котките съумяват да ни влязат под кожите, да се настанят в душите ни, да стоплят сърцата ни и да ни изпълват с радост и нежна любов.

Преди се чудех на стопаните на домашни животни за поведението им, което смятах за идиотско. Гледам например някой шишкав чичко, който разхожда огромен и страховит доберман, съставен предимно от злобни погледи и хиляди зъби и слушам как стопанинът говори ласкаво като на малко дете на тази ужасяваща машина за убиване и си викам: „Тоя не го слуша главата“.

Но животът поднася изненади. И така изненадващо аз се обзаведох с котарак. И ето какво се случва у нас, мили деца:

Мъжът ми се прибира в навъсено настроение, уморен и смачкан от горещината като копринена блузка, пусната на 80 градуса и силна центрофуга. Аз съм доволна от живота, галя Чочика по пухкавата козинка и пет пари не давам за нищо. При вида на милата семейна сценка на мъжа ми започва да му играе лявото око. Аз отбелязвам безстрастно този факт в ума си, после с един замах го мятам в recycle bin и почвам да чеша Чочо по коремчето. Мъжът ми демонстративно пухти и се разпада на съставни части в креслото. Нарушавам мълчанието:

– Как мина днес?

– Сменях накладки – отговаря мрачно той.

Аз оглеждам наум накладките, виждам, че не стават за ядене и ги мятам при тиковете на лявото око, демек- пак в recycle bin.

– О, колко неприятно! – възкликвам аз с престорен интерес и минавам по същество.

– Днес купих страхотни гранули на Чочика от Пацо. Ама много хубави. Страшно му харесаха. Като се прибрах, тъкмо се беше изакал, мама му изчисти пясъчето, нали, мамче, нали, миличък, нали, мамин пухкав?

Мъжът ми заприличва на носорог, който е излязъл на спокойна разходка по залез и с изненада и раздразнение е установил, че по маршрута му се движи Беър Грилс с целия си екип и се преструва, че оцелява, пиейки урина от млада мангуста.

Подобно раздразнено изражение видях веднъж и върху лицето на една продавачка, когато разгъваше, за да ми я покаже, шестдесет и четвъртата блуза в цвят „пепел от рози“. „Искам да приличам на Мегън Клиъри, нали сте чели „Птиците умират сами“, ах, не сте? Както и да е, искам да е „пепел от рози“, но това, което ми показвате не е точно този цвят. Това ми идва малко убито. Това пък ми е малко ярко. Може би, ако имате нещо с полутон по- светло? Да не Ви е зле? В тези горещини!“

Физиономията на съпруга ми е ясен знак, че трябва светкавично да му се сервира бира – в хубава, запотена от хладната течност чаша, с един пръст пяна. Изпълнявам задължението си с благородния вид на стария любим майордом на Нейно Величество, Бог да я благослови!

Докато той пие и умората бавно се оттича от лицето му, аз го забавлявам с лека игра между мен и Чочо, състояща се от криене, надничане зад ъглите, препускане като млади жребци и Ох! – хапане! С тежка въздишка благоверният ми се отправя към банята. После вечеря и гледа с интерес някакъв филм, който ние прекъсваме грубо и внезапно, защото Чочо във вихъра на играта се е метнал върху кабела и го е измъкнал от рутера.

Тук участниците в гоненицата ставаме трима. Само че първите двама, устремили се към финиша, бягаме мълчаливо, а третият се носи след нас като сатана, с грозни сквернословия на уста и с чехъл в ръка… Два часа по-късно мъжът ми все още гледа нещо, а аз се обаждам от спалнята: „Намали телевизора, Чочо спи, пречиш му!“ Отговора ще ви го спестя.

Усещам, че с главоломна скорост се превръщам в някоя от онези симпатични, леко мръднали лелки, които отглеждат стотици котки – котки надничат от чекмеджетата, спят на сушилнята за съдове, играят си в пералнята, шават по библиотеката и лежат в обувките.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *