Яяя......

Дивачка

Публикувано

– Ама че работа! – мърмореше старият доктор, докато нервно подръпваше меките уши на вярното си куче. – Всичките ми дръвчета съхнат, само тая дивачка ще се пръсне от зелено. Ще се пръсне, ама не ражда. Една прасковка не е дала, барем да я видя.

Кучето се отръска и затупурка тромаво към предния двор.

– Хаймана! – кротко го наруга докторът и пак впери поглед в дивата праскова.

От горния край на градината долетя трескаво конско пръхтене

– Рифат! Ей, Рифат! – викна докторът.
– Кажи, бай Делчо – обади се Рифат и опъна юздата.

Кончето спря като заковано и извърна глава да види какво става. Добро животно беше.

– Рифат, ти от плодни дръвчета разбираш ли?
– Нц! – цъкна с език Рифат и се почеса по главата. – Мене ми дай коне и трактори. Дърва мога да ти нацепя, ако речеш.
– Дървата ще си нацепя сам! – сопна се докторът. – За живи дръвчета те питам. Можеш ли ми каза защо всичките ми фиданки съхнат, а дивачката е здрава?
– Дума да няма, здрава е – съгласи се Рифат.
– Здрава е, ама не ражда.
– Ам’чи божа работа, бай Делчо. Кога си каже, тогава ще роди.
– Ти пък какво разбираш от Божиите работи! – намръщи се старият доктор. – Хайде, изкарай и другата половина, ама дръж прави редовете, че тая пролет си потроших фрезата. Ей такива буци беше наорал…
– Ам’чи кално беше, затуй – оправда се Рифат. – Сега е друго, земята мека, леко се оре.
– Добре де, добре! – утихна докторът и тръгна нагоре.
Рифат хвана ралото и подвикна на кончето:
– Дий, твойта семка! Дръж си реда, че изяде лобута!

Докторът се загледа в коня. Прииска му се да го погали, но не посегна. Мислите му литнаха пак към дивачката.

„В семката е цялата работа. Ето, Рифат и той си псува кончето на семка. Всичко си има семката: и коренче, и стъбълце, и листенца. А откъде се взе тая праскова? Гаргата я донесла. Изяла плода и се полакомила за семенцето. Пуснала костилката, а тя се скрила в земята, пукнала се и семенцето станало на дръвче. Хубаво дръвче, кораво. Ама не ражда!”

– Добро ти е кончето, Рифат. Нищо че е дребно. На Жеко е по-голям и як, ама въртоглав. Все гледа да те ухапе.
– То на Жеко всичкото му въртоглаво. И жена му такава – все чоглава, все да нагълчи. А Жеко е харен човек, пък на, не му върви. И куче да си вземе, и то ще е въртоглаво.
– Всичко е от семката – въздъхна докторът, но Рифат не го чу. Бързаше да изоре, че да се прибира. Трета градина ореше днес и вече беше каталясал. А и добитъкът се умори.

Изкара и последния ред, разпрегна коня и бутна ралото до оградата.

– Готово, бай Делчо. Ако кажеш, да оставя ралото тука, друг ден ще мина да го прибера с каруцата.
– Няма страшно – махна с ръка докторът. – Тука е на сигурно, никой няма да го вземе. Ела да почерпя една ракия.
– Мерси, бай Делчо, ама ще си ходя. Утре ще почерпиш.
– Нека е утре тогава – не настоя повече докторът и бръкна в дълбокия джоб на синия си гащеризон, където държеше портфейла, телефона, сгъваем нож, кълбенце канап и едно парче медна жица за ей така, ако потрябва.

– Рифат – погледна той младия мъж, – ти си дете на природата, нали така? Цял живот си на село.

Турчето се замисли. За селото ясно, обаче това с природата не го разбираше. Все пак, за да не възразява на доктора, побърза да се съгласи:
– Тъй, тъй! Абселютно природен съм!
– Кажи тогава защо тая пуста праскова не ражда!
– ‘Ба ли му майката, бай Делчо? Да я отрежа, като речеш, а? Щом е празна…
– Утре, утре! Сега вече е късно – махна с ръка докторът и отвори портфейла. – Колко пари ти дължа за работата?
– К’вото се разбрахме, двайсе и пет лева – кротко каза Рифат и зачака.
– Ето ти трийсет. Добра работа свърши, благодаря ти!
– Ами прасковата?
– Да седи сега, утре ще я мислим. Хайде, със здраве и те чакам да пием по една ракия. Хем ще си прибереш и желязото.
– Ще, ще! – усмихна се Рифат и тръгна надолу. Кончето го последва като кученце…

Доктор Делчев го изпрати до вратата и пак се върна при дивачката.

– Ха не си родила, ха съм те отрязал, ей! – закани се той и размаха ножката. – Като апендикс ще те клъцна, така да знаеш!

Духна вятър, разлюля клоните и няколко листа се отрониха от короната на инатото дръвче.

– Дивачка! – наруга я за последно докторът и се прибра.

На другия ден заваля и времето захладня. Рифат дойде, пиха цяла вечер, но за прасковата никой не обели и дума. А после дойде зимата и докторът съвсем забрави за дивачката.

Тая година се случи една от най-добрите, откакто доктор Делчев заряза града и се пресели в бащината си къща. Отначало идваше само събота и неделя, колкото да поправи това-онова по къщата. После бодна два-три корена домати в долния край на градината, след това и няколко коренчета люти чушлета и така се започна. Накрая се пренесе окончателно и за града не му се чуваше даже.

Този път сам си направи разсада, нареди домати, заби им колове, а пò към сянката, точно под дръвчетата, сложи и краставици. Пое земята крехките коренчета, даде им от силата си…
Едно любопитно ластарче се изви нагоре, мушна се като змийче в раззелените клони на дивата праскова, а тя го приюти, залюля го нежно и притихна…

Тая заран докторът чоплеше с мотичката жилавите корени на троскота и се чудеше сам на себе си: откъде знаеше всичките тези тайнства? Ето например скоро пак ще пръска доматите със син камък. А разтворът трябва да е с цвета на небето – колкото е синьо то, толкова и разтворът. И доматите след дъжд да не се пипат, защото се маносват. И последната трева да не се копае, защото задържа влагата… Сякаш познанието се беше предавало от поколение на поколение, докато стане част от паметта на всяка човешка клетка.

„Само с троскота няма оправия – разсъждаваше философски докторът, докато трупаше раздърпаните коренища да съхнат край оградата. – Троскота и човешката простотия никой не може да ги изкорени.”

– Бай Делчо, тука ли си? – сепна го бодър глас.
– Тука, тука! Влизай, Рифат! Ела да си откъснеш от ранните домати. Как е, върви ли работата?
– Върви, бай Делчо, работа да щеш. То на село все има работа, не е като да мяташ кълки в града – ухили се Рифат.
– Ти на мене за града не ми обяснявай! – сопна се докторът. – На, вземи тая кофа и си набери домати. И краставици си откъсни да направи довечера жена ти една салата.

Рифат взе пластмасовата кофичка, посегна да откъсне една краставица и изведнъж викна:
– Бай Делчо, ела да видиш едно чудесо!
– Какви чудеса са ти в главата бе, Рифат? – засмя се докторът и погледна натам, накъдето му сочеше турчето. От клоните на дивата праскова се поклащаха правите стебла на няколко дълги, искрящозелени краставици.

Отначало доктор Делчев се стъписа, после проследи тънкия филиз чак до корена и тогава се разсмя, а гърленият му смях се понесе край смаяния поглед на Рифат и се сля с припряното цирикане на лястовиците.

– Виж я ти хитрушата! – превиваше се старият доктор. – Като не може праскови, краставици ми родила. А ти, Рифат – режи, та режи! Празна била! Главата ти е празна на тебе, чу ли? Гла-ва-та!

Ники Комедвенска

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *