Виктория Тинтерова

Дъждовни капки

Публикувано

От първия ден, в който водя детето на училище, виждам едно момиче, циганче, което седи на ъгъла срещу училището. Търпеливо седи и просто гледа как децата си играят. Мина есента, дойде зимата, а момичето всеки ден, по едно и също време седи на ъгъла и гледа децата. Височко е, слабо, чисто и сресано, със стари, разкривени обувки, сив анцуг, лилав пуловер, който ѝ е голям и червено елече на баклавички.

Косата ѝ е вързана с жълто ластиче, като тези с които пристягат пачките пари в банката. Лъскава, черна коса. Като жива. Кичурите непрекъснато изскачат от ластика и момичето ги отмята с ръка. Така седи тя, почти неподвижна, вперила поглед към играещите деца в двора, сякаш животът ѝ зависи от това. После безмълвно си тръгва.

В един много студен зимен ден се приближих до нея и тихичко я попитах:

– Искаш ли да пием по едно кафе?

Тя ме погледна уплашено, помисли малко и кимна едва-едва.

Заведох я в близкото кафене, поръчах кафе за мен, за нея чай, сандвичи и кроасани.

– Гладна съм – казах – не можах да закуся днес, а пия един лекарства…Чаят е за теб, че си малка още за кафе.

Някак неудобно ми беше да унижавам момичето.

Тя ме погледна изпод вежди и нищо не каза.

– Как се казваш?

– Мариана, како – каза съвсем тихо.

Криеше ръцете си под масата, посинели и не съвсем чисти. Пак падна кичур на лицето ѝ и тя пак го отметна. И ми замириса на пушек от дърво и липов чай…

– Ходила ли си на училище, Мариана?

– Не, како….

Донесоха ни поръчката, момичето изпи горещия чай, изяде си сандвича и кроасана без да каже дума или да ме погледне. Поседя малко тихо и попита:

– Сега, како, може ли да си ходя?

Боже, помислих си, какво примирение…

– Разбира се, Мариана!

Тя стана, понечи да махне с ръка, но се отказа и тръгна.

На другия ден пак беше там, на ъгъла. Пак отидохме в кафенето. И пак и пак и пак… Всеки ден. Стана като ритуал. Тя само мълчеше, а после си тръгваше като …като въздуха тиха. Един ден реших, че е поопитомена, като диво животинче опитомена и я попитах:

– Ти искаш да ходиш в училището с децата ли? Да играеш с тях, да си говорите?

– Аз съм на 21 години – каза тихо Мариана.

Сепнах се. През цялото време мислех, че е около 11-12 годишна. Мислех, че е дете….

– Ох, извинявай, изглеждаш малка…

– Знам – каза – всички мислят, че съм малка.
– И ми харесва – допълни после – не ме закачат.

Още един шок – тя говореше абсолютно правилен български! Изглежда ми е проличало изумлението, защото тя продължи:

– Мога да чета от съвсем малка. Майка ми ме водеше с нея на работа. Метеше улиците. Покрай кофите намирахме книги и аз четях в някоя градинка, че да не ми е скучно. Не мога да смятам много… Но да пиша се научих. Вие не ме помните, но аз бях веднъж у вас – продължи да разказва сякаш на масата – Помните ли, когато в един дъжд  дадохте на майка ми едни дрехи, че да се преоблече, а мен измихте и нахранихте?

Не помнех. Било е преди години, а аз доста често….

– Нищо, не е важно – каза Мариана – но тогава ви откраднах нещо…

Ох, милата, глада е страшно нещо, си помислих.

– Една книга. „Романи за деца“. Беше на масата. Пъхнах я в плика, който дадохте на майка ми. На корицата има нарисувано едно бедно момче. Заради него… Чета я непрекъснато. И всеки път исках да ви видя и да ви призная. И да ви благодаря… Представях си как като Антон ще ни вземе някой в къщата си…

Само дето не паднах от стола. Представяте си, нали…

– Ама никой не ни взе. Майка ми още мете улиците, а аз ѝ помагам.

Помълча, без да ме погледне. Аз просто не знаех какво да кажа… Не знаех. Прииска ми се да я прегърна. Отказах се. Прииска ми се ръката да ѝ хвана… Отказах се. Сякаш можеш да прегърнеш капка дъждовна вода, толкова беше невероятна – като капка дъждовна вода. Единствена и неповторима. Чиста. И тъжна. Понечи да си тръгне, но се отказа и продължи да говори.

– Има там в двора едно малко момиченце. В първи клас. Казва се Сълза. Стои отстрани и никой не си играе с нея. Не я забелязват. А е много красива. – една сълза се търкулна по бузата ѝ, а аз се вкамених – Тя не знае, че се казва така. Тя е моя. Аз я родих. Родих я и я оставих пред входа на блока до градинката. Стана много бързо. Нарочно я родих там. Има едни хора, които ми харесваха. Мъж и жена. Винаги ходеха ръка за ръка, а тя се смееше толкова весело… Нямаха деца. Стоях и чаках, докато някой не я намери. Точно те я намериха. Веселата жена. Бях сигурна, че ще си я остави за нея. После започна да излиза със Сълза на разходка, люлееше я на люлките, играеха с топка. Веднъж оставих една нова кофичка с лопатка в пясъчника, но не я намери Сълза, едно друго дете я видя… По едно време Веселата жена като че ли забеляза, че все се въртя около тях и прибра бързо Сълза вкъщи. Сега внимавам да не ме види… Тя всичко разбра. Умна е … и добра…. Не искам да се плаши, аз няма да си я поискам. Само ми е мъчно, че си няма приятели в училище…

– Но как, та ти си била… – пророних аз.

– …на 13 години. Затова я оставих. Да не бъде като мен. Където и да е, ще е по-добре .. Стига ми, че е толкова красива. Щастлива е там. Стига ми… Само да не стоеше така сама…

И си тръгна.

Когато се прибрах, попитах сина ми дали знае нещо за това момиченце, което все седи само.

– А, знам я.. Само седи. Сигурно е тъпа…

– Ами защо не я викате да си играе с вас? Може пък да не е толкова тъпа.

– Ми, добре – каза и се зае със своите си момчешки неща.

Ми, да – просто е.

Постепенно Сълза се сприятели с децата. Казва се Божана.

А Мариана изчезна. След като си изля душата повече не пихме кафе… Аз понечих, но видях, че не ѝ е приятно. Дано е видяла как Сълза играе с децата, как се смее и тича.

Виктория Тинтерова

One thought on “Дъждовни капки

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *