Яяя......

Дъното като отправна точка

Не знам дали политиците ни достигнаха дъното, най-вероятно да, но за телевизорите съм абсолютно сигурна.

Неграмотни, жестоки хора, облечени в черно, търсят интервюта от потресени хора за ужасната катастрофа, която стана вчера.

Тези главозамайващо глупави интервюта се прекъсват от весели реклами за разни неща, та между състраданието, да си изберем най-добрите превръзки, най-доброто лекарство против дрисък и такова против запек…докато сме още живи. Защото все още още сме живи…. По някаква случайност.

Телевизорите са убедени, че тия катастрофи стават само, за да покажат колко са загрижени за народонаселението.
Сигурна съм с какъв кеф снощи са разбрали, че на сутринта ще бъдат в екраните ни и ще нищят ли нищят трагедията, овъртолени в черни дрехи.

Навсякъде около траурно облечените репортери се набива в очи страшната мизерия. И сега и по време на всеки репортаж. Те не я забелязват. Десетилетия не я забелязват мизерията. А мизерията е майка на всички тези трагедии. Мизерията, до която ни докара герб. Докараха ни до мизерия в бита ни, докараха ни до там да свикнем със счупените тротоари и пътища, с непрекъснати скандали, с кочината…
Докараха ни до такава невиждана мизерия в отношенията ни, каквато аз не съм и подозирала, че е възможна. Хората се наричат един друг прости, тъпи и какво ли не, ако не са съгласни със събеседника си…по улиците едно обикновено произшествие се превръща в бой…

Не знам как вие се чувствате, ама аз съм като в капан – ранена. Когато синът ми или мъжът ми не са около мен, съм непрекъснато тревожна. Сякаш отвсякъде ни дебнат опасности. Примирих се, че работата ни не е сигурна, примирих се, че хората трябва да просят, за да излекуват децата си, примирих се, че децата учат какви ли не глупости, но не мога да се примиря с дебнещите близките ми опасности… И това нащо ако е живот…

Виктория Тинтерова

…………………………….

Съжалявам за всички загинали днес. Съжалявам за техните близки – животът им вече никога няма да е същият. Съжалявам за всяка жива душа, която по някакъв начин ще носи в себе си мъката, болката и спомените за днешния ад.

Гневна съм на репортерите – те нямат елементарна журналистическа култура, ако мога така да се изразя, не знаят как да зададат въпрос в такъв тежък момент, не знаят какво поведение е удачно при такива трагедии, не знаят и какво да питат, защото са глупави, елементарни и жалки. И най-страшното – безчовечни.
На тях им липсва простата светла искрица човещинка, която ни отличава от кроталите, да речем. Те дори не могат да си сложат маската на лицемерно съчувствие, ей тъй, от кумова срама, за да нямаме ние, зрителите, отвратителното чувство, че някакви хиени внезапно са тръгнали на два крака.

„Ама имало ли е деца? Имало ли е деца?“ питаше жадно един репортер, май от Нова. Каква радост би било за него, ако сега спасителите вадят детски телца. Ах, какви твари се скитат по земята!
Мир на душите на загиналите! Хей, вие, от телевизиите! Засрамете се! Имайте малко съвест. Напълно ли сте я изгубили? Или никога не сте я имали?

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *