Яяя......

Един обикновен петък в Северозапада

В обикновен петък, на булевард „Тодор Петров“ във Видин, точно след завоя на магазин “Нептун“, се обади вътрешният ми глас:

„Спри.“
„За кво да спирам?“ – попитах го аз.
„Петък вечер е, ти си тръгнал на село да четеш неква зловеща книга. Пенсионерска работа. Обади се на Ачо, може да си е дошъл. Отидете се вижте.“

Обаждам се на Ачо. Ачо го няма, в София е.

„Обади се на Фичо, Фичо си е тука и в петък почти винаги излиза. Излез с тях.“ – настоява гласът.
„Не ми се излиза.“
„Излиза ти се!“
„За кво да излизам, аз не мога да пия заради фастинга.“ – (дееба тоз фастинг, Филипе! Ей ТУКА съм го анатемосал – бел. ред.)
„Пий вода. Иди се социализирай малко. В тоя Свалбард си станал като отшелник. Па може и някой да има травка, травката не пречи на фаста.“

Намалявам музиката. Обаждам се на Фичо.
– Кво прайш бе, ше излизате ли днеска?
– На Бононията сме, ти да не си си тука?
– Тука съм, идвам.

Паркинга пред Бононията – препълнен. Няма и едно свободно място, освен в самия му край, точно до стената под художествената галерия, между две кофи за боклук и някакви дъски, вероятно реквизит към течащия ремонт на централния площад. Видин в момента е Бейрут. Но пак си е готин.

Излизам от колата, а от Бононията се чува 2Pac. Идеално! Сими е Диджей. От крайдунавския парк се носи аромат на свежи дръвчета, а млади хора щъкат между колите и прескачат локвите от излелия се по-рано дъжд. Във Видин се усеща живот. Обичам лятото! Видин още повече!

От всички на масата познавам само Фичо, брат му и близнака. Здрависвам се и се запознавам с останалите, като “хвърлям по един белтък“ на двете мацки на масата. Поне не са само пръчове. Останалите момчета са приятни. Едното разказва на едно от момичета за Чернобил, очевидно въодушевен от едноименния сериал по HBO. Тя го слуша насила. Любезна е. Разказва ѝ разни факти от документален филм на Дискавъри, който си свалил от Замунда, отново очевидно с интерес провокиран от завладяващия сериал. На Фичо брат му, му показва снимките ми от Чернобил и Припят и му пада ченето. Гледа ги шокирано и невярващо.

– Ходил си в Припят?
– Два пъти.
– …..

Наздраве, наздраве… няколко пъти. Аз си пия вода. Сериозен човек съм, спазвам си фаста. За един месец съм свалил 5 кила. Няма да прецаквам нещата, водичката си е окей. Ще поседя малко и си отивам на село на въздух и спокойствие. Не че във Видин не е същото…

Гледай ти, идват още две мацки. Едната не ме грабва, обаче другата… Другата е огин! Едната с бял гащеризон, бели обувки и бяла чантичка, “другата“ с черна рокличка, черни обувки и без чантичка. Застава точно от отсрещната страна по дължина на масата, точно срещу мен. Тц ,тц, тц, сега къде да гледам?

Искам да си въртя главата свободно, обаче погледът ми все там. Запозна се с всички. Не ѝ помня името. Не е от Видин, от Русе е, дошла за някакъв бал.

– Фичо копеле, тая е много готина бе, ебаси! Заболеха ме очите.
– Женена е и има дете на две години.
– …..

Хоп, още две мацки пристигат. И двете готини! Много готини! Едната с шапка с козирка, къса поличка, бели маратонки и червени чорапки с Мики Маус, другата – пак яко облечена. Тия са некви стилни, личи си. И са с хиалурон в устните, обаче грамотно инжектиран и с мярка. Краката – много добри!
Пак се обажда гласът.

„Вземи пий едно бе чук, нищо нема да ти стане.“

Поне 11 пъти го игнорирах. На дванайстия:

– Извинявай, може ли един Джак?
– Голям или малък?
– Ммм… голям.

Това съвсем, ама съвсем, съвсем, не беше Джак и съвсем не беше голям, ама айде… няма сега да се правя на интересен. Каквото – такова. Ще го изпия, а тази нощ ще си спя във Видин, пък утре като стана сутринта ще ида на село.

– Ние след малко отиваме в Инфинити – подкани ме Фичо.

*Инфинити е един нощен клуб, който едно време, в далечната 1997г, когато се появи, се казваше Sky Club 2007. 2007-ма беше далеч в бъдещето. Днес е далеч в миналото. А самия клуб беше нещо нечувано и невиждано дотогава в България. Вътре, все едно си в космически кораб. Над космически изглеждащия бар номер 1 (понеже имаше два), бе поставена видео стена, която изобразяваше високоскоростно пътуване между галактиките, а като започваше дискотеката, имаше обратно броене до излитането и като “излитахме“, от пода излизаше гъст пушек. Жесток клуб! Даже като го откриха, изкараха акъла на целия град, понеже кой ти до тогава беше виждал лазерни прожектори в небето!? Помислихме си, че извънземни са кацнали в града ни.

Музиката там беше велика. Такива готини спомени имам от това (вече онова) място. После, когато 2007 не беше нито бъдеще, нито минало, някой го преобрази. Убиха всичко космическо в клуба и всичко детско в мен. Кръстиха го Master Club. Чалгата вече бе плъзнала като чума из града и славата на Видин като черна столица на България бе останала в миналото. Настоящето бе плачевно, а бъдещето небляскаво. И все пак, в града все още имаше къде да отидеш да потанцуваш на нормална музика и да срещнеш нормални хора. Веднъж обаче, бившата жена на братовчед ми – бясна чалгарка и не особено интелигентно момиче, успя да ме убеди да отида с тях в Мастера, след вечерята в една кръчма в градската градина. Няма да описвам подробно това, което видях и почувствах на онова място, защото спомените не са приятни и не искам да се връщам в тях. Обаче, ако сте гледали Inglorious Bastards на Тарантино, в който накрая партизаните успяха да примамят каймака на нацистка Германия с все Хитлер, Гьобелс и Гьоринг в киното на еврейката Шушана, да залостят вратите и да подпалят нацистките гадове….
Еми на мен такива мисли ми минаваха тогава през главата, докато се опитвах да асимилирам какво виждат очите ми, през непрогледната мъгла от цигарен дим, въпреки закона за тютюнопушенето на закрито.
Къде ти бе брате у Видин ше спазват закони? Ти луд ли си или на луд шапката носиш? В тая дупка нямаше един човек, който да не смуче цигара. В едната ръка задължително цигара, в другата чаша. Така е най-яко. И от цигарата задължително се дърпа страстно, с главата нагоре и затворени очи. Действие, ясно изразяващо дълбочината на чувствата съпътстващи изпълнената със смисъл чалга песен, която звучи в този момент. За тези хора Азис бе Шекспир, Гьоте, Ницше, Махатма Ганди, Стивън Хокинг и Карл Сейган едновременно, тяхната единствена прочетена книга! Техен идол и духовен водач!

Та това ми беше единственото ходене в Мастъра и повече не повторих. Сега обаче бе Инфинити и Фичо и компания отиваха там, с 4 мацки, защото онази с белия гащеризон и другата, от чиято красота ме боляха очите, вече бяха тръгнали натам.

– И аз ше дойда. Чакай само да си преместя раницата в багажника да не се вижда, че вътре ми е камерата и не знаеш знаеш ли.

*Макар че, те ако откраднат колата, кел файда. Една кола вече ми откраднаха във Видин…

Имаха запазени две масички. От тия малките, кръглите, на които те чакат разни минерални води, безалкохолни и по едно шише твърд алкохол.
Гласът си мълчи…
Музиката обаче е яка. Отварям си шишенце с вода. Изпивам го, а музиката продължава да е добра. И тогава пак се обади.

„Нали знаеш, че ако пиеш още едно ше ти стане още по-яко?“

Игнор. Отварям си водица. Наоколо се танцува плахо. Все едно си на концерт на някоя много любима банда, обаче подгряват некви неизвестни ъндърграундовци. Нас обаче ъндърграундовците ни кефят.

„Сипи си водка бе дърво! Глей кви яки мацки има наоколо, може да хванеш некоя. Като си пил е по-лесно.“
„Млъкни бе, Маргарита пристига след 20 дена.“
„Айде, айде, не ми се прави на светец, на мен ше ми ги разправяш тия…“

Водка не обичам, затова я смесих с кола. И така 5-6 пъти. Изглежда, че имах нужда от това и започнах да се разбирам по-добре с вътрешния си глас.

„Иди заговори оная мацурана с хиалуроновите устни, дето не спря да си прави duck face селфита.“

– Тия снимки къде ги качваш?
– В Инстаграм.
– Дай да ти го разгледам. –

Последвах я. 97% от снимките- селфита. На другите снимки пак тя, ама я снимал някой друг. Тя не ме последва. Не съм се снимал с колата. Снимал съм едни мангали от циганския квартал и разни други такива. Или просто съм грозен, съвсем не е изключено.
А, хареса ми една снимка от Дубай. Сигурно си е казала, че дотам има нискотарифни полети и за това съм отишъл. Не съм от нейната класа. След малко ме съсече с брадвата.

– Имам си приятел, от София.

Е, ми… кво да прайш сега, няма да седна да рева или да си разплета чорапите. Unfollow.
На едно сепаре до нас седи една кифла. Не мръдна. През цялото време седи омърлушена и си рови в телефона. По едно време гледам, че до нея има един голям куб увит в найлон. Това са салфетки по дяволите! Тая седи и чака да почне чалгията! В тоя Инфинити клуб пускат яка музика до към 2:30 ч. и после обръщат на чалгаш. Почна някаква песен за въртележки и “стадиона избухна“. Ебаси гола! Така се усети. “Спадна ми патерицата“. Сега шанса да се прибирам сам нарасна на 95%. Обаче вече се бях понапил и нещата не изглеждаха така фрапиращо, както предния път в същия този клуб, но с друго име, когато се въртяха кючеци и хвърчаха “Бенджамини“, изобразени върху шибани салфетки. Тая безумна простотия с тия салфетки преди я нямаше във Видин!
На всеки 3-4 чалгии, диджеят все пак пускаше по една нормална песен. Тактика на клуба, която явно сработи щом останах до към 4:30… Тръгнах си сам.

Ключовете за вкъщи бяха в раницата, а раницата в багажника на колата. Ако ходех на такъв клуб често, сигурно щях да имам чантичка диагоналка, а не раница.
Пиу-пиу, отварям багажника и си взимам раницата. Обаче гласът…

„Прибери си се с колата“ – при което друг глас, до сега търпеливо мълчал се намесва.
„Въобще не си го и помисляй! Ама въобще!!!“
„Млъкни бе лигльо! Филипе, пали и тръгвай, не си пиян, ше караш бавно и ше минеш по затънтени улички, сега няма полиция.“
„Филипе, ше ти вземат книжката и ше видиш кон боб яде ли! -продължи лигльото.“
„Бе никой няма да ти вземе книжката бе, след 5 минути си си вкъщи, слушай кво ти казвам.“

Седнах в колата.

„Тъпанар смотан! Това не съм го очаквал от тебе!“

Надувам музиката да не го чувам. От колоните Ice Cube:
“I can act like an animal ain’t nothin to it gangsta rap made me do it,
If I eat you like a cannibal ain’t nothing to it gangsta rap made me do it.

„Ето, ако те спрат, кажи им – gangsta rap made me do it.“

Минавам по главния булевард. Из града – никой. Малко преди хотел „Ровно“ пред колата изскача младо момиче, което размахва ръце. Спирам и отварям прозореца.

– Помощ, помощ! Някакъв бие приятеля ми, моля помогнете!
Опитвам с добро и БАМ – вкара ми един в носа. И аз БАМ обратно един в брадичката и оня е нокаут. Другото момче го вижда на земята и тръгва да го рита.
– Пич, махни се от него, не виждаш ли, че е неадекватен. Хващай си пътя и се прибирайте, че приятелката ти се е прецепила – спирам го.

Оня се освества и продължава да буйства.

– Ще те смажааа, копелеее ще те смажаааа. Ще умретееее, смъртта е тук! Всички ще умретеее.

Така и не ми скочи повече. Вървеше назад и говореше за смъртта и че не иска да ни убива, но се налага. “Те“ са тук и ни виждат. Иска да ни спаси, но не може. Ще умрем. Викам му – то това е ясно, всички ще умрем. Личеше си, че момчето не е някакъв агресивен дебил. Говореше съвсем правилен български без никакъв диалект. А и хората се познават по физиономията. Нормално момче с лош ден. Явно смесило някакви лоши наркотици с алкохол и му се беше объркало “пътуването“.

Момичето през това време извикало полиция и хоп, до нас спира патрулка. Вече не са с Астрите, а с некви SUV-та. Излизат двама полицаи. Единия мъж над средната възраст и една готина, руса мацка. Брех, кви полицайки сме имали във Видин…

– Къв е тоа бе, кво се случва.
-Скочи ми на бой и ме ухапа по гърба – бърза да обясни пича и следва кратко разяснение.

Аз съм просто свидетел, който си вървял по улицата, забелязал случката и се притекъл на помощ.
– Да го духатеее, ще умретеее – крещи неадекватното момче с разкопчана риза и гол тумбак и тръгва да бяга. Полицаите след него. След малко се връщат, оня с белезници и плаче, а полицайката цъка с език и пуфти. Ухапал я по ръката като зло куче. Не знам как не ѝ беше откъснал мръвка.

– Можеш ли да ни помогнеш да го вкараме в колата и да го закараме в полицията? – пита готината полицайка.
– Мога, обаче ти тръгвай към поликлиниката, защото ухапването от човек не е шега работа и ти трябва инжекция.

Вкарваме го в колата, момчето се успокоява и не буйства. Спираме пред полицията и тръгвам да го изкарвам съвсем спокойно от моята врата, понеже се беше облегнал на мен и се беше успокоил, обаче полицайката вече супер смела го почва с плесници зад врата и няколко шута в задника, придружени с гневна реч, докато другите ченгета го влачат към входа.

– Бе кво прайш бе? За кво го биеш? Момчето е съвсем спокойно и не оказва никаква съпротива.
– Млъкни да не те почна и тебе!
– Е айде почни ме… – момичето беше в явно състояние на афект, което до някъде обяснява неадекватните ѝ действия. А може би не. По-скоро не.
– Ти оставаш тука – наредиха ми полицаите, а момчето вкараха зад една стъклена врата с дървена рамка от времето на Бай Тошо.
В полицията само колите не са от времето на Бай Тошо. Наляво, надясно хвърчат полицаи, а от тях струи интелект!

– Тоа кво а пил бе? Он не знаа къде са намира. Или а друсал?
– Според мен и двете.
– Ебаго у изрода.

По едно време вратата се отваря, а отвътре хвърчат паникьосани ченгета.

– Лелеее, тоа са изповръща.

– Я не моа да глеам. Мене ми става лошо.
– Съга кой че го чисто тава?
– Лелеее, ебаси гадното!

Възмущават се няколко униформени.

– Ей, викнете некой да изчисти, че че се усмърди тука, че стане живо чудо.

– Е кой да викнеме, кой че го чисти тава? Баси изрода.

Аз си седя и си чакам, понеже един, видимо по-културен полицай ме помоли да остана за да дам кратки показания какво съм видял. Да се смея ли, да плача ли… Повече ми беше смешно. Излизам отвън пред входа, а едното ченге обикаля нервно, все едно е видял призрак и ми обяснява:

– Я такова не моа да понасам, ако щеш ми вервай. Те тука да се изсереш до мене ич ми неа зор, ама повърнеш ли, я че повърнем от другата страна. Става ми лошо и те тава е!

Едно странно изглеждащо куче минава с бесен спринт по улица “Широка“. Идва друг полицай и казва на този с повърнянената непоносимост:

– Абе, виде ли го тоа чакал?
– Чакал ли беше тава бе да го еба?!
– Чакааал, бе! Кво прай тоа чакал у пет и половина насред града… еби му майката!

Пристигна една линейка и един доктор на 100 години, облечен с тъмно синя пижама и зелена ватенка. Дойде да удари една инжекция на момчето, за да се успокои (то се беше успокоило, обаче и мен така да ме посрещнат и аз ще се разбунтувам) и една инженкция на готината полицайка, че ухапването си беше доста сериозно. Май ще ѝ остане белег. Може да си го направи на татуировка, аз така бих направил. Отведоха я в бърза помощ, а аз дадох показания. Обаче се оказа, че трябва да изчакам и дежурния следовател и на нея да ѝ дам показания, понеже веднага заведоха досъдебно производство срещу момчето, тъй като има ранен полицай. Та някъде към 7, си легнах да спя.

Така завърши вторият ми ден у дома. Хареса ми. Беше интересен.

Всяка прилика с действителни лица и събития, е напълно…каквато там е!

Филип Захариев

А това ТУК е много яко, заклевам се! 😂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *