Яяя......

Една сладка история с кисел привкус

Една малка история да ви разкажа.

Днес си говорих с една жена. Има дъщеря, сега е на двайсет и две години. Да приемем, че се казва Поли. На Поли много ѝ се смеели в училище. Наричали я Поли Бавната, защото все не можела да прави нещата като останалите в класа.

Четяла бавно, не разбирала значението на написаното. Смятала много сложно, въпреки че била еднакво бърза с другите. Не разбирала уроците по физика, фимия, география, биология. Пишела с грешки, сменяла местата на буквите, понякога изобщо не можело да се разбере какво е искала да изпише.

Психоложката викнала един ден майка ѝ и ѝ казала, че в класа не обичат Поли, защото ги „портела“. Понеже един път казала на класната, че еди кой си продава трева, а друг път, че някой друг идва с нож на училище. Майка ѝ попитала дали е трябвало да си замълчи, според психоложката и тя казала „ами да“. Било въпрос на екипност и участие в група, където да бъде приета, така казала. Освен това казала още, че няма време да се занимава с Поли конкретно, защото всяко дете си имало някакви проблеми и тя, ако почнела с всяко да работи, то… Не довършила какво. Не пратила Поли и на друг психолог.

Поли продължила да ходи на училище, където отказвала да пие вода, да яде и да ходи до тоалетната. Така девет години. Когато се прибирала у дома, се втурвала на мивката, където жадно пиела вода от шепи, докато едва кръстела крака, за да не се напишка. Страхувала се, че ако пие или яде нещо в учлище, ще ѝ сложат наркотик вътре или най-малкото ще се изплюят. В тоалетната се страхувала да влиза, защото блъскали вратата и нахлували при другите момичета, докато те безпомощно пишкали, и ги снимали така. Някои се опикавали целите, което водело до още по-голямо веселие у останалите. След това обаче и тези опиканите участвали в нови тоалетни нападения над други. Сигурно, за да си го върнат или да забравят своето унижение. Масово опикаване.

На абитуриентския си бал Поли не искала да отиде. „Нямам какво да правя с тях сега, след като нищо не правих с тях девет години“, казала. Но отишла. Не искала да счупи хатъра на майка си. Много я обича, въпреки че не обича да си го признава. Съревновава се с нея.

Баща има, но за последните двайсет години той я е виждал два пъти. Вторият път била при него за няколко дни, а в последния от тях той я набил. Ей така, за всичките предни години, в които не е могъл да го прави и за всичките следващи, в които, вярвам, няма да може. Поли повярвала, че след като е дете на двама души, носи по половинка от всеки от родителите си. Страхува се ужасно от лошата половинка, която е убедена, че е взела от баща си. Сега майка ѝ се опитва да я убеди, че всеки човек си има и добри неща и тя е наследила и от баща си само тях и ги е превърнала в своята втора добра половинка. Съставена е от две напълно добри и равни половинки, така да се каже.

С Поли днес работи психолог и логопед. На нея нищо ѝ няма – не е бавноразвиваща се, нищо, че децата ѝ викали Бавната. Просто има дислексия, открита чак след като е завърщила училище. Не е нито от малцинствен произход, нито е социален случай или пък тероризирано у дома дете. Като изключим липсата на бащата и специалната му намеса по-късно, разбира се.

Майка ѝ е умна, дейна и работи много. Просто никой никога не я е насочил към подобна диагноза или специалист. И тя толкова години е живяла с представата, че има специално дете, с което ще трябва да свикне и което упорито ще трябва да учи с постоянство и много инат. Заради него един ден шест часа стоели над „Под игото“, което Поли отказвала да чете и това е. Твърдяла, че все едно така и така ще се провали.

Изуми ме един детайл. Майката на Поли за първи път усетила, че детето ѝ не е като другите, когато дъщеря ѝ била малка. Влюбила се във филмчето за Снежанка и седемте джуджета и като повечето деца, го гледала по шест-седем пъти на ден. Накрая обаче, докато всички деца се радвали, че Снежанка се жени за принца и тръгва с него, Поли се скъсвала да плаче. А когато майка ѝ я питала защо плаче, тя през хълцания обяснявала:
„Принцът взима Снежанка от джуджетатааааа… И това не трябва да е така, не е правилно! Тя си живее с тяяяях и после те са останали самички…“

Представяте ли си как красиво разбира тази приказка Поли?! И каква душица трябва да носи, за да жали така осиротяването на седемте джуджета!…
Мисля си сега, колко е хубаво понякога да виждаме и чуваме как нечии други очи и сърца приемат това, което всички ние определяме като правилно. Защото, докато ние се залисваме по щастието на двама, едно дете е съзирало страданието на едни други седем.

На това ме научиха днес Поли и майка ѝ. Поли. Поли, която наричали Бавната…

Мария Касимова-Моасе

One thought on “Една сладка история с кисел привкус

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *