Яяя......

Една циганка с бяла рокля и книга в чантата

Като слязохме от колите, панталоните ни за секунди се наквасиха. Росата беше обилна, над шопското поле се стелеше мъглица. Беше необичайно за средата на август. Откривахме ловния сезон при оптимални условия.
Оставихме кучетата да се натичат, а ние, аз, Стефан, Стоянчо и един генерал, Иван, запалихме по цигара и си наляхме кафе от термоса.
Термосът беше с две чаши, та се наложи да да отрежем дръжките на две камби, които откъснахме от близката градина. Кафето в чаша от камба има особен вкус и аромат. Ако си налееш ракия вместо кафе, дори е приятно.

Откриването на ловния сезон е много вълнуващо преживяване. Който го е чакал от 31 януари, та до първата събота на август, знае. Който не е – няма да разбере. В тоя ден се гърми по пъдпъдъци, а следобеда – по гривяци и гургулици. Ловците се нареждат във верига, пущат кучетата напред и се правят на индианци. А кучетата направо побесняват от удоволствие.
С настъпването на жегата и кучетата, и ловците постепенно губят интерес към пъдпъдъка, веригата се трансформира в групи по двама-трима и се почват едни приказки…
И на това откриване стана така.

Към 10 часа ни натисна жегата и с ужас установихме, че сме отдалечили на километри от колите. Решихме да направим дълга почивка под сенките на една топола. До нея имаше кладенец, за който местните шопи разправяха легендата, че бил дълбок над 70 метра. И май бяха прави. Водата беше режещо студена. Пуснахме в кофата четири-пет бири и те веднага влязоха в кондиция за употреба.
Изсипахме торбите на едно месалче. Аз си го носех и много ме подиграваха, че си го нося. Поседнахме под сянката и продължихме важните си държавническо-футболни разговори. Нови хан беше далеч и не си струваше да се връщаме в „Попското“, където шкембе чорбата и днес е чудодейна.
Както си приказвахме по най-мързеливия начин, изведнъж пред нас изникна едно дете. Циганче. А с него и една циганка, в бяла рокля. Циганката носеше бяла плажна чанта, а сандалите ѝ също бяха бели. Имаше симпатична физиономия. И конска усмивка. Показваше огромни зъби. Бели и поддържани.
Поканихме ги на нашата импровизирана трапеза. Циганката отказа да пие ракия в чушка, но бръкна в чантата си и извади пакет „Мелник“. Докато вадеше цигарите, без да искам видях, че в плажната чанта има книга. Това ме засмя и си рекох: „Не може да бъде!“.
Заприказвахме се с циганката. Тя каза, че била от Плевенския край и дошла на гости на някаква своя роднина – братовчедка ли, балдъза ли, вече не помня.
По едно време се престраших и я попитах:
– Тая книга, дето я носиш в чантата си, да не е готварска? Любовни романи ли четеш или криминалета?
Тя ми пусна една конска усмивка и ми рече:
– Не, господине. Разкази са това. На един писател, дето живее в това село, Нови хан. Дончо се казва. Цончев. А книгата я взех от читалището в Елин Пелин. Там ми е родата, дето ѝ гостувам. Много хубаво пише човекът. Като го чета, все ми се струва, че ми е някъде наблизо и си говорим с него.
Зяпнах. А после млъкнах. Стефан, сина на Дончо, продължи разговора с циганката в бяло. А ние с Иван, генерала, и Стоянчо, се гледахме като котараци. Стоянчо е местен. Млад мъж и много оправен. Занимава се с различни доходоносни работи – от ремонта на специални коли до оживената търговия с гъби и горски плодове. Генералът беше важен – в ония години отговаряше за мобилизацията на все още съществуващата армия.
Циганката благодари, подбра мърлявия си племенник и си тръгна пеша през полето. Към жп линията, към гарата на Елин Пелин.
А ние си прибрахме торбите и се отказахме да дебнем в слънчогледа гургулиците и гривяците. Отидохме в „Попското“. Поръчахме си шкембе и бира, а разговорът се отплесна на някъде си.
Сега ми идва на ум, че май с нас беше и един дебелак, арендатор на земи в Добруджа. Толкова богат, че не си знаеше парите и много се фукаше с това. Не му помня името. Беше гаден тип, който непрекъснато ме питаше защо пушката ми е стара и евтина. Как да го запомниш тоя при положение, че си видял циганка в бяла рокла, бели сандали и книга в чантата ѝ.
Няма да го забравя това откриване на ловния сезон.

Любомир Кольовски

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *