Яяя......

Едно нарушено обещание..

Ще наруша едно обещание дадено преди около две години и ще ви разкажа нещо.

Или се прибирах от работа или отивах на работа, не помня. Помня само, че контейнерите до блока, в който пребивавам във Варна, бяха препълнени, а с тази неритмичност на изпразването им в морския град, това наистина може да е било и сутрин и привечер.

Сред купчината преливащи от казаните отпадъци, в полуклекнало положение се беше настанила дребна женица и ровеше из боклука – отделяше настрана изхвърлените пластмасови шишета. Загледах се в нея. Беше почти заровена до кръста в смрадливи найлонови торбички, но имаше нещо, което я открояваше от обичайните клошари. Носеше захабени, но чисти и били някога стилни дрехи – тъмно лилава пола, блуза в един-два тона по-светло лилаво, и безупречна фризура. Именно тя най не се връзваше с цялата гнусотия в която се беше разположила. Убийствен кок, нещо подобно на прическите, които днес си правят женчовците, за да впечатляват обръснатите наполовина по главата мацки, с много на брой фибички придържащи косата по тила.
На тази дама, мястото и́ определено не беше тук.

Явно съм се загледал доста натрапчиво, защото в някакъв момент безупречния кок се завъртя към мен и жената кротко ме попита – „Преподавала ли съм ти?“
Да ми е преподавала!? Напълно объркан и́ отговорих – „Не, защо!?“
„Ами, обикновено някой мой ученик, когато ме познае се заглежда така..“

Учителка. По литература и музика. Музиката, и по-специално пианото, и́ били слабост, а литературата още по-голяма слабост, затова завършила и двете специалности с педагогическа насоченост и преподавала и двата предмета в не помня коя гимназия ми каза. В продължение на 45 години!

Преди десетина години останала сама – съпругът и́ изчезнал безследно и никой на държавно и институциално ниво не се трогнал от това, а тя започнала да рови по боклукчийските контейнери.

Сещате се каква е историята – не и́ стигала пенсията, за да си плаща сметките и лекарствата. Нямали деца с изчезналия и́ мъж, а близките и́ вдигнали ръце от постоянните помощи, които и́ оказвали до време.

– Знаеш ли кое е това, което ме кара да плача и да се радвам едновременно? – попита ме, докато аз слушах сбитата ѝ и тягостна история.
– Кое? – отвърнах аз.
– Че намирам толкова много изхвърлени книги. Хем плача, защото да изхвърлиш книга е голям грях, хем се радвам, че имам възможност да попълвам изпразнената си библиотека. В първите години на безпаричие разпродадох всичко, което имам и което струваше нещо – включително книгите и учебниците си. Сега лека-полека отново забогатявам…

Вече бях решил да дам всеки лев, който имам у себе си на тази някогашна учителка. Прерових се и и́ подадох, някъде около двайсет и няколко лева бяха. Тя отказа да ги вземе. Помолих я много настойчиво, тя пак отказа.
Аз отново я помолих и тя каза:

– Ще ми дадеш два лева. Да имам за хляб и нещо към него.

Отвърнах и́, че ако не вземе всичките пари, ще вляза в първия магазин, ще си купя някакъв алкохол с тях и ще се напия.

Тя ли плачеше, аз ли бях – не помня, но ги взе и докато ги вземаше ми хвана ръката и ми каза – „Никога, на никого не разказвай, че си срещнал учител, който рови в боклука, за да оцелява! Не унижавай хората по този начин, не и по него!“

Обещанията се дават, за да се нарушават понякога…поне на светли международни празници.
Честит Международен ден на учителя!
Унизително ми е, Иванов – син на учителка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *