Крум

Ей тоя тип хора, нали ги знаете…

Има определен тип хора, които без да се напрегат ми създават напрежение и много ме напрегат!

Не бих се определил точно като антисоциален или социопат (макар некои хора да ме определят като ТОЧНО такъв), но имам нисък предел на търпимост към хора и контактите с такива изобщо.
…и понеже живота има извратено чувство за смешки и баланси почти цял живот съм бил прокълнат да работя с хора!Та по тая причина моментите в които съм сам, никой не ми говори и не ми се налага аз да говоря с някого са ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЦЕННИ за мен!

Днес следобяд. Нямам клиенти -сичко ми е „по конец“. Присядам на столче до отворената врата – гръбнака ми скърца като ръждясал винкел (имам подозрения, че нощем някой без грам познания по анатомия и ортопедия ми разглобява скелета, а призори го сглобява едно към кесим, дееба!).
Решавам, че е време за закъснял обяд и вадя некъв тъжен сандвич (ма ми изглежда като „Бьоф Строганов“ щото съм гладен като канибал на нудистки плаж) и тъкмо блаженно впивам зъби и джуки в него…

– Бе ино котье съй качило на един клон и цял ден риве – ма точно срещу моя прозорец! Няма да съ спи довечера! Ти не знайш историята (знам я, щото я слушам за трети път днеска!!) ма хора са съ обаждали на пужарнатъ и от там казали, чи утри ши додът… – тва е бабичка от махалата, която периодически ме фаща за прегазено канарче и обича да ме занимава с всевъзможни глупости поради липса на други свободни уши наоколо.

Са, аз уважавам животните значително повече от хората, но ми дойде до гуша, изплюх шибания сандвич и я питах с камъни нема ли да стане свалянето на гадинката?
Застреля ме с поглед,склопи чеенето и отмина (пак ше дойде -знам).

Пеесе процента от сандвича вече се разграждат в стомаха ми и:

– Ко стаа, Круме! Ко праиш?(свиря петата на Бетовен на мандолина, не видиш ли) Изпи си кафето нъл’ тъй?? (кво кафе бе – не съм пил кафе от три часа!) – тоо па друг луд – пенсиониран металообработчик със сериозна фиксация към определени изрази – Пак та остайха сам, нъл’ тъй?

Преглъщам хапка кат новоизлюпено гъсе:
– Не, Коле – са хапвам, кафето после.
– Аз па ш’ пийна едно – в туй сънливо време си трябва, нъл’ тъй?
– Да, Коле, пийни кафенце – да ти е сладко, нъл’ тъй? – прифаща ма и мене мимикрията.

После ми поразказа „малко“ колко много колегата му аресал боба сготвен от него (не съм наясно кво работи след пенсионирането си, но виж за самото пенсиониране съм осветлен изцяло, нъл’ тъй?

Вече не ми се яде – заебавам жалкия остатък от сандвич и решавам да пия кафе (нъл’тъй?), обаче схемата не сработва, понеже на вратата вече стои жена с куче.
Кучето ми е добър приятел от години, но жената не съвсем, защото нямам какво (а и не искам) да ѝ говоря.Тя обаче има:

– …и като ме дърпа насам, ама пропусна любимата си тревичка, а иначе винаги се спира там, ама… са ше я водя към парка, ама тя съ дърпа и направо ни знам … (аз се заглеждам по небесата за некой метеорит или случайно катастрофиращ хеликоптер на бреговата охрана, та да ме отърве обаче – хурки, мамка моу!
– … и като съ приберем после тряа и мия крачетата и после с мокрите крака…

Джийзъс, Сейнт Мери & Джоузеф, плийз, земете ме – ш’ви чистя басейна и градините-райски, само ме спасете, че от тия хора ушите и душата ми вече се влачат по плочника и ги застъпвам чат-пат!

Спасяват ме семейна група клиенти – „бели боклуци“ изсипали се от толкова древен Форд, че има белези от нокти на Тиранозавър-Рекс по багажника, но за мен са абсолютните сладурковци, щото ме псуват „по клиентски“, пък аз съм доволен, защото през отворената врата пак се чува:

– Бе ино котье съй качило на един клон и цял ден риве – ти ни знайш историята, ама…

Крум Крумов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *