Яяя......

Жежко, тежко, захлупващо…

Ей такова време като днешното е било – жежко, тежко, захлупващо.

Понякога не успявахме да се изпокрием по-навреме и по-далече от сенките на селските дувари, та родители, баби и дядовци успяваха да ни прилъжат да се приберем, уж за малко, уж само да хапнем и после пак сме можело да си вършим детските работи в топлика.

Наистина хапвахме, ама навън отказваха да ни пуснат, поне докато не падне температурата с десетина градуса. Домат със сирене, диня със сирене или от онова ранното бяло грозде пак със сирене. Поне аз това ядях лятно време, когато камъните се напукваха в жега като днешната, а листата на дивия орех се навиваха навътре и никаква свястна сабя не можеше да стане от клонките му преди да се разхлади надвечер.

Саби от див орех вече не си правя, но ден днешен ям поне по половин кило сирене на ден :)
Та, набивах сирене с какъв да е зарзават или плод и замислях как точно да се измъкна по някое време. Водата често църцореше едва-едва от кранчето или направо спираше защото цяло село поливаше градините си, макар да знаеше, че при такова силно слънце това не е хубаво за зарзавата, но и никой не понасяше гледката на задъхващите се от маранята пипер (пипер, Ваня, ПИПЕР) и домати.

Грабвах плетената дамаджана и услужливо предлагах на нашите да отида до Тунчовата чешма за студена вода. Ако в дамаджаната имаше вода от вчера задължително я изливах незабелязано, иначе номера не минаваше.
Подготвях си значи маньовъра и в осем от десет случая успявах да се измъкна. Ако успеех да омилостивя бабите на някои от приятелите си да ги пуснат преди слънцето да се е поскрило, отивахме заедно и тогава само дето не се топяхме целите в каменните корита на чешмата, но когато не ставаше да си издействам компания си накисвах само краката заедно със сандалите, каквито носехме повечето като деца, напълвах дамаджанката и после вместо да се прибера отивах до бабини.

Дядо си имаше неотменим ритуал – задължителен и ненарушим следобеден сън, но баба я ще е под сайванта и ще си навива прежда на кълбета, я ще стърже трева по пътечките в градината…

Отивам така един ден и се каня да я калесвам вода да ѝ пълня и на нея, че малко ми дойде банята с ледена вода от преди малко и я гледам да се щура при зайчарниците – от жегата като навирили краката тия зайци и напират да умират преди да им е дошло времето. Че като ме назначи за помощник-касапин тая мойта баба – я сега дръж, айде сега дърпай откъм задните крака, полей ми вода, донеси точилото да загладя ножа… За един час натръшкахме всичко полу-живо, полу-умряло. Докато дядо ми се надигна от тежката обедна дрямка транжорната беше привършила основната си дейност и пълнехме запърженото месо в буркани.

Миналата година ми се случи същото – чух зайците да квичат по оня жалостив заешки начин от който ти се къса сърцето, изкочих веднага и заварих повечето да обявяват самостоятелно часа на смъртта си. Добре, че имам закалка от баба си, пък и комшията бай Фильо ме дообучи преди години и сега страх не страх, жал не жал, обработвам по-маломерния добитък без да се церемоня.

Не им знам системата с кодовете на тия метеоролози, ама от мен да знаете – и днес времето не е за зайци или за такива със заешки сърца!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *