Яяя......

Жената зад щанда

Понякога историите на хората, които срещам, не ми дават мира. Като тази вечер. Жената зад щанда. Много пъти си купувам цигари от нея на прибиране, но никога не сме се заговаряли. Тази вечер държеше телефон, говори на испански, стана ми неудобно, не че разбирах какво си приказват, но беше така вглъбена и се отдръпнах. Кажи, мила, вдига поглед към мен и без дори да я питам, след като затваря телефона, разказва, че това бил приятелят ѝ.
Испанец, с когото живяла десет години, преди да се прибере в България заради болни роднини. Баща без един крак заради диабет и майка с алцхаймер. Сега нарязва дните си в нощни смени в кварталния павилион и родителите през деня. И си мечтае за испанския любовник, който имал ниви, вече обявени за продан, за да дойде да живее с нея в България.
„Пак няма да сме щастливи, но поне ще сме си заедно“, обяснява тя, а на мен ми става тъжно, почти безнадеждно. А всъщност не трябва, защото любовта е простичка и понякога струва колкото 3 дка земя за продан.

Тази вечер се запознах с човек, който ми разказа как отглеждал сом в аквариум вече 22 години. Кръстил го Хосе, имал и друг с него, но той починал преди пет години. И как Хосе понесе загубата, питам аз. Стана много лаком, мисли само за ядене, като му метна храна във водата, се обръща с корем нагоре, за да погълне повече, обяснява ми стопанинът на Хосе. Стана ми жал за самотния Хосе, намерил утеха в храната. Не го мислете него, госпожо, а нас кой ще ни храни, като ни разбият сърцата, казва мъжът, приютил самотен сом в 50-литровия си аквариум. Блазе му на Хосе :)

Мария Николаева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *