Яяя......

Животът днес в няколко миниатюри..

Млади, силно мургави по рождение и със специфичен акцент момчета, обсъждат какви татуировки да си направят. Едното иска дракон. Ама хвърлящ огън. С крила. И люспест. Другото щяло да си татуира надпис – „Жив съм и духът ми е жив!“ На кирилица. Подчертава два пъти, че ще е на кирилица.

Минават майка и детето ѝ, което е със силно изразен синдром на Даун. До краката ми се мота котенце. Детето спира и иска да нахрани животинката. Майката отказва. Малкият започва да се тръшка и отказва да продължи. Отчупвам му парче от баницата, която ям и заради която съм се спрял там. Детето чупи парчето на малки хапки и храни котето. То пък преди минута отказа да поеме повече, защото ми изплюска половината закуска. Сега обаче яде с още по-голям апетит… Няма по-щастливо дете на света в този момент!
Продължават по пътя си. Малкият два пъти се обърна да ми помаха за довиждане. Сега и от мен няма по-щастлив!

Докато вадя салфетка от джоба, за да избърша мазната си от баницата уста, види се съм изхлузил и една петолевка. Момиче, от таргет групата на момчетата от по-горе, се засилва към мен, навежда се, взема банкнотата и ми я подава с думите – „Гуспудине, стървахти си парити, зимети си го.“ и заминава, без да успея да ѝ благодаря.

После, в офис на телевизионен оператор, където отивам да платя месечна такса и където почти умира от скука симпатична служителка, подхващам дружески разговор. Вкарвам два-три лафа и момичето оживява. На изпроводяк ми казва – „Идвайте по-често да плащате тук – за първи път някой вкарва живец в този офис.“

Животът е векторна величина с чести спирки за осмислянето му…

гр. Нови пазар
04.08.2018г.

А миналата година, почти по същото време имах същият „прозорец“:

Младо момче се засилва от десетина метра, рязко сменяйки посоката и целта си и задържа вратата на магазина, за да излезе безпрепятствено възрастен дядо натоварен с покупки, поръчани му навярно и дай Боже от бабата.

Жена пресичайки на пешеходната пътека се спъва и пада, а от спрялата да я пропусне кола изскача шофьора и ѝ помага да се изправи.

Момиченце на не повече от десет години се приближава до възстарата бабка с два бастуна чакаща да пресече на следващата пешеходна пътека, хваща я за ръката и куцук-куцук я превежда до отсрещния тротоар.

Автомобилът пред мен забавя плавно, пуска аварийните светлини по средата на пътното платно, слиза и притичвайки пред колата си, прибира немощно изоставено или изгубило майка си котенце.

Всичко това ми се случва пред очите в рамките на няма и час.
Не е вярно, че няма добри хора. Няма добри погледи…

гр. Варна
13.07.2017г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *