Ше си праЙм кот си искам

Животът е като кутия с шоколадови бонбони…

Сещате ли се, че разказвах веднъж за драмата си свързана с вестник „Лична драма“ и как след публикувано мое писмо там получих около един милиард писма в отговор и аз съпортнах всяко едно от тях?
Спокойно – и да не се сещате, ще кача историята в сайта по-късно.
Това е една друга история, имаща обаче пряка връзка с основната – писмото ми до „Лична драма“.
И така, пиша аз бясно, отговарям на всичкото луд решил да се свърже с мен (което прави мен не по-малко луд), съчинявам някакви безумни измислици в унисон с безумните неща, които получавам и върви някакъв безумен лаф. В интерес на истината имаше много стойностни писма, но едно от тях, което получих още в самото начало на тази пощенска офанзива беше някъде отвъд нормалността.
Някакъв провадиец, дълбоко религиозен и набожен човечец, ми подхвърляше библейски податки и цитираше псалми във всяко писмо, което ми пращаше. А ми пращаше постоянно, защото аз келешът пък му отговарях. Нещо като сегашната ситуация със съобщенията в месинджър.
И в едно от посланията казва „Аз щи пратя един подарък другата седмица, очаквай го!“
Брях, мамито ти откачено – ко пък ши ми пращаш ся!?
И са фащам да чакам нали. И действително, след седмица пощаджийката звъни у нас, ма не два пъти, не даже три, нито пък само веднъж, щото ний звънец никога не сме имали и който и да се завърти край портите ни се дере на два гласа, доде някой излезе и му обърне внимание. И излизам аз и тържествено ми се връчва един продълговат пакет увит в амбалажна хартия. Викам си, да беше бомба, до ся да е гръмнала, имайки предвид с какви ГАЗ-ки и УАЗ-ки разнсяха пратките тогава Български пощи. Късам все пак внимателно луксозната хартия взета от някоя бакалия и след малко в ръцете ми се озовава навит на руло стенен календар, той вече наистина луксозен, и на който календар, всеки месец е арнжиран с помпозна картинка представяща сцена с религиозен сюжет – Исус влиза в храма, Исус излиза от храма, Юда на плажа посреща Джулая, Лазар става, Исус и първата му огнена колесница, Лазар пак става на бис, Света Парашкева изцерява котенце, ей такива работи.
И видеокасета! В пакета има видеокасета. Без обложка, без кратко резюме кво е записано, само една картичка от провадийският подател с текст – „Надявам се да ти хареса.“
Брях, мамито ти откачено 2, с допълнителни непоказвани сцени!
Ам ако това е запис на раждането на Исус – нецензурираната версия!?
Аз чак такива кървища не мога да гледам!
Въртя я из ръцете си таз касета и са чудя дали да я пускам…
Ем, ше я пусна, ко толкоз! Пък ако са окаже някое извращение, аз на тоз ко не му напрая запис на раждаща тризнаци овца, пък на!
Залъгвам нашите, че нещо е станало навън, за да излязат – може да съм им казал, че папата е дошъл на аудиенция, не помня точно – и пускам лентата във видеото. Налага се да разкарам родителското тяло, щото наистина не знам какво може да излезе от тая касета. Вероятността да е порно с козички е твърде голяма. И безобидното чудо на сътворението на света да е, пак е необходимо да се случи само пред моите очи, щото иначе ще бъда нарочен за сектант и то с право донякъде, съгласете се.
И пускам, и преглъщам на сухо, и сърцето ми фърка ли фърка и… тръгва „Форест Гъмп“. Е, т’ва не го очаквах! Не, че съм разочарован, ама честно казано така се бях настроил да стана свидетел на някое библейско чудо запечатано с камера или поне да видя някакви голотии, че малко ми става криво. Все пак решавам да изгледам филма. Той пък взе, че ми хареса и ми хареса толкова, че и до ден днешен ми е може би най-любимият.
Ся, да се върнем на хисарският…пардон – провадийският поп. Вечерта звъни телефона (домашния нали – това се случва преди 2000-та и „А1“ е още само един дрислив „Мобилтел“ и аз не познавах лично нито един притежател на мобилна установка за разговори от разстояние), майка ми вдига и секунда по-късно ми подава слушалката казвайки „Теб търсят“.
Казвам аз „ало“ и отсреща някой ме пита „Позна ли ме?“
Да, познах та – по формата на черепа та познах. Дееба тъпака ти тъп, дееба! Как да та позная ве, йордек!?
Викам му – „Айде тия смешки на 170, където разказват приказки по телефона и шса чуйм друг път“, щото никога не съм понасял посредственото оригиналничене и аха да затворя и отсреща тоя бърза да каже:
„Чакай, чакай – аз съм едикой си (въобще не го помня какво му беше тъпото име) от Провадия.“
Звъннал на произволен невшенски номер, питал за Иван, сина на кмета и услужлив съселянин му дал нашия номер.
Не знам защо не съм му го дал в някое писмо при условие, че съм си разказал цялата биография, на кого съм син и какъв е баща ми. Като цяло съм доверчив и прям човек както виждате.
Като се представя кой е, аз омеквам с една степен и започваме някакъв идиотски разговор за божията промисъл, птичките, пчеличките и на баба му хурката. Пита ме дали съм харесал филма, аз казах да, щото ми хареса в действителност и той ми предлага да се запознаем.
Най-голямата отстъпка, която мога да направя е да му предложа ден, в който ще пътувам за Варна с влака, аз да се покажа на прозореца от вагона на провадийската спирка „Добрина“ и да разменим два лафа. Той пък с охота се съгласява копелето и правим там някаква уговорка. В уречения ден и час, аз съм увиснал на прозореца от влака и махам незнайно на кого с цел да ме познае. Някаква бабичка ми маха в отговор, но по-скоро от старческа сенилност, отколкото от друго и остават броени секунди до тръгването, когато някакъв шкембелия тича по перона към мен с протегната ръка. Здрависваме се и той успява да изстреля покана да му гостувам другата седмица, на него и жена му. Това, че уж е женен никак не ме направи по-отворен да му отида на гости, но и нищо дотук не ме спираше щедро да му обещая, че – „Ама как, разбира се, че ще дойда! Заколете едно агне, нарежете свежа салата и изстудете ракията със съпругата. На мен само да ми свърши учебната седмица и тичам да идвам у вас! Може и да поостана за повечко…“
Айде чао и влака ме отнесе, тъй както отнесе и едва наченалите ни взаимоотношения.
Не знам от какво точно се отървах – дали от привличане в някаква секта, дали от това да е имало специално приготвен олтар, където ритуално да бъда принесен в жертва на някое божество или пък от стандартна еднополова любов в някоя мрачна и тъмна провадийска маза.
Оня така и не звънна да ми каже какво изтървам, само ми написа колко е разочарован от моята несериозност.
Ся, аз кат казвам, че съм доверчив, нямам предвид, че съм толкова ларж като героя на Том Ханкс от филма на видеокасетата, нале?
От това приключение ми остана „Форест Гъмп“, който гледах с удоволствие още десетки пъти и един календар по мотиви от Стария ли, Новия ли завет, де да знам, който най-вероятно отиде за разпалки…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *