Ше си праЙм кот си искам

Животът е като кутия шоколадови бонбони увита във вестник „Лична драма“

Публикувано

Вероятно се сещате, разказвах веднъж за драмата си свързана с вестник „Лична драма“ и как след публикувано мое писмо там животът ми се промени за известно време тъй като получих около един милиард писма в отговор и аз съпортнах всяко едно от тях и даже впоследствие поизлязох да се видя на живо с няколко от писалите ми. Особено с един. То пък беше връхта на запознанствата ми по онова време!
Историята е ТУК и е майката си ебала!

Това обаче е една друга история, имаща все пак пряка връзка с основната – писмото ми до „Лична драма“.

И така, пиша аз бясно, отговарям на всичкото луд решил да се свърже с мен (което прави мен не по-малко луд), съчинявам някакви безумни измислици в унисон с безумните неща, които получавам и върви някакъв безумен лаф. В интерес на истината имаше много стойностни писма, но едно от тях, което получих още в самото начало на тази пощенска офанзива, беше някъде отвъд нормалността.

Някакъв провадиец, дълбоко религиозен и набожен човечец, ми подхвърляше библейски податки и цитираше псалми във всяко едно писмо, което ми пращаше. А ми пращаше постоянно, защото аз келешът пък му отговарях. Нещо като сегашната ми ситуация със съобщенията в месинджър.
И в едно от посланията си ми съобщава, че: „Аз щи пратя един подарък другата седмица, очаквай го!“

Брях, мамито ти откачено – ко пък ши ми пращаш ся!?
И са фащам да чакам нали. И действително, след седмица пощаджийката звъни у нас, ма не два пъти, не даже три, нито пък само веднъж, щото ний звънец никога не сме имали и който и да се завърти край портите ни се дере на два гласа, дорде някой излезе и му обърне внимание. И излизам аз и тържествено ми се връчва един продълговат пакет увит в амбалажна хартия.

Рекох си – да е бомба, до ся да е гръмнала, имайки предвид с какви разтропани ГАЗ-ки и УАЗ-ки разнсяха пратките тогава Български пощи.
И късам – внимателно все пак – луксозната хартия закупена от някоя квартална провадийска бакалия и след секунди в ръцете ми се озовава навит на руло стенен календар, той вече наистина луксозен, и на който календар, всеки месец е арнжиран с помпозна картинка представяща сцена с религиозен сюжет – Исус влиза в храма, Исус излиза от храма, Юда на плажа посреща Джулая, Лазар става, Исус и първата му огнена колесница, Лазар пак става на бис, Света Парашкева изцерява котенце, ей такива работи.

И кутия с шоколадови бонбони. На която дори опаковачния целофан не докоснах, камо ли да се смърся със сладичко от съдържанието ѝ.
Бе, как, непознати хахо, ще ми пращаш шоколадови бонбони и ще очакваш, че аз, като доверчив малчуган ще си натъпча устата с троен лешник!?

И най-интересното – в импровизирания колет кротко отлежаваше една видеокасета! В пакета има видеокасета! Без обложка, без кратко резюме кво е записано, само една картичка от провадийският подател с текст – „Надявам се да ти хареса.“
Брях – „Мамито ти откачено 2“, с допълнителни непоказвани досега сцени!

Ам ако това е запис на раждането на Исус – нецензурираната версия!?
Е , аз чак такива кървища не мога да гледам!

Въртя я из ръцете си таз касета и са чудя дали да я пускам…
Ем, ше я пусна, ко толкоз! Пък ако са окаже някое извращение, аз на тоз ко не му напрая запис на раждаща тризнаци овца, пък на!

Залъгвам нашите, че нещо е станало навън, за да излязат – може да съм им казал, че папата е дошъл на аудиенция и моли да го приемем, не помня точно – и пускам лентата във видеото. Налага се да разкарам родителското тяло, щото наистина не знам какво може да излезе от тая касета. Вероятността да е порно с козички е твърде голяма. И безобидното чудо на сътворението на света да е, пак е необходимо да се случи само пред моите очи, щото иначе ще бъда нарочен за сектант и то с право донякъде, съгласете се.

И пускам, и преглъщам на сухо, и сърцето ми фърка ли фърка и… тръгва „Форест Гъмп“. Е, т’ва не го очаквах! Не, че съм разочарован, ама честно казано така се бях настроил да стана свидетел на някое библейско чудо запечатано с камера или поне да видя някакви голотии, че малко ми става криво. Все пак решавам да изгледам филма. Той пък взе, че ми хареса и ми хареса толкова, че и до ден днешен ми е може би най-любимият.

Ся, да се върнем на хисарският…пардон – провадийският поп. Вечерта звъни телефона (домашния нали – това се случва преди 2000-та и „А1“ е още само един дрислив, но елитарен „Мобилтел“ и аз не познавах лично нито един притежател на мобилна установка за разговори от разстояние), майка ми вдига и секунда по-късно ми подава слушалката казвайки „Теб търсят“.
Казвам аз „ало“ и отсреща някой ме пита „Позна ли ме?“
Да ве, познах та – по формата на черепа та познах. Дееба тъпака ти тъп, дееба! Как да та позная ве, йордек!?
Викам му – „Айде тия смешки на 170, където разказват приказки по телефона и шса чуйм друг път“, щото никога не съм понасял посредственото оригиналничене и аха да затворя и тоя отсреща бърза да каже:
„Чакай, чакай – аз съм едикой си (въобще не го помня какво му беше тъпото име) от Провадия.“

Звъннал на произволен невшенски номер, питал за Иван, сина на кмета и услужлив съселянин му дал нашия номер.
Не знам защо не съм му го съобщил в някое от писмата си до него, при условие, че съм си разказал цялата биография, на кого съм син и какъв е баща ми. Като цяло съм доверчив и прям човек, както виждате.

Като се представя кой е, аз омеквам с една степен и започваме някакъв идиотски разговор за божията промисъл, птичките, пчеличките и на баба му хурката. Пита ме дали съм харесал филма, аз казах да, щото действително ми хареса и той усул-усул, открил пролука в доброто ми сърце решава да се вмъкне там и ми предлага да се запознаем.
Най-голямата отстъпка, която можах да му направя е, че му предложих ден, в който ще пътувам за Варна с влака, аз да се покажа на прозореца от вагона на провадийската спирка „Добрина“ и да разменим два лафа. Той пък, копелето му с копеле, с охота се съгласи и направихме там някаква уговорка.

В уречения ден и час, аз съм увиснал на прозореца от влака и махам незнайно на кого с цел да ме познае. Някаква бабичка ми маха в отговор, но по-скоро го прави от старческа сенилност, отколкото от нелеп опит за свалка и остават броени секунди до тръгването, когато някакъв шкембелия тича по перона към мен с протегната ръка. Здрависваме се и той успява да изстреля покана да му гостувам другата седмица – всъщност на него и жена му. Това, че уж е женен никак не ме направи по-отворен да се засиля до Провадия да пием по една ракия, но и нищо дотук не ме спираше щедро да му обещая, че – „Ама как, разбира се, че ще дойда! Заколете едно агне, нарежете свежа салата и изстудете ракията със съпругата. На мен само да ми свърши учебната седмица и тичам да идвам у вас! Може и да поостана за повечко…“

Айде чао и влака ме отнесе, тъй както отнесе и едва наченалите ни взаимоотношения.
Не знам от какво точно се отървах – дали от привличане в някоя провадийска секта, дали от това да е имало специално приготвен олтар, където ритуално да бъда принесен в жертва на някое провадийско божество или пък от стандартна еднополова любов в някоя мрачна и тъмна провадийска маза, обаче си го спестих.

Оня така и не звънна да ми каже какво изтървам, само ми написа по-нататък, след като му се изчака чакането да цъфна пред вратата му, колко е разочарован от моята несериозност.
Ся, аз кат казвам, че съм доверчив, нямам предвид, че съм чак толкова ларж като героя на Том Ханкс от филма на видеокасетата, нале?

От това приключение ми остана „Форест Гъмп“, който гледах с удоволствие още десетки пъти и един календар по мотиви от Стария ли, Новия ли завет, де да знам – който там настъпи първи…и който беше гланциран календар…но дори и мъчно горим отиде за разпалки!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *