Ше си праЙм кот си искам

Животът започва преди пет

Не знам какво ми стана, но тази сутрин се облещих още преди пет. Рядко ставам толкова рано, а като дете ми се случваше много често. Особено трите пъти седмично през лятото, когато с дядо ми ходехме на бостан.
Сутрешната мъгла, оная лятната, която затулва леко изгряващото слънце без да му пречи да стопля изстиналата през ноща земя, тъкмо е паднала и де що има птиченце и птичка си е отпуснала гласчето или гласището и се дере сякаш утре няма пак да се съмне… пък кой знае – може и така да стане и животинките да си дават по-добра сметка за това от нас хората…
Дядо ми пристигаше малко след това с каручката. През това време вече сме се скарали с майка ми за това, че отказвам да закуся и с баща ми, че отказвам да си обуя чорапи и някакви обувки и шляпам бос в тревата, а може и обратното – с баща ми за закуската и с майка ми за босото ходене.
Това дядовото магаре винаги си показваше магарията пред нас в тоя час на пристигане – като отвореше оная уста с оня магарешки рев, прекратяваше и птичи песни и спора ми с нашите. С това някак си слагаше началото на деня и вече можеше да тръгнем. Качвах се аз в каруцата, дядо ми подканяше добичето с една пръчица (не го биеше – пошляпваше го любезно) и потегляхме. По пътя се разминавахме с други ранобудни съселяни – кой тръгнал закъсняла царевица да копае по хладина, кой да обере като нас зрелите дини и пъпеши, кой да коси сено…
Бостанът обичайно беше в другия край на селото, там го разпределяше ТКЗС-то почти всяка година, и докато стигнем успявахме да се срещнем и дядо ми да размени два лафа с почти половината село. Преходът ни отнемаше около трийсет минути, а по средата на пътя имаше магазинче, все още го има, но не е същото, където задължително изпивахме по една жълта лимонада на гладно. Е, аз я изгълтвах на гладно – дядо ми си имаше табиет да закусва веднага след като се събуди от сън и винаги беше сит. След лимонадата продължавахме вече без спиране. Колкото и бързо да ставаше обирането на двестата квадрата бостан, дядо ми винаги разпрягаше магарето – „Да си почине животното свободно – и то душа носи.“ – казваше той и сваляше хамута на Марко.
После се заемахме, той де, с тънката задача посредством почукване с пръсти като „чембер“, да познае само узрелите дини. Моята работа беше да слагам посочените като готови в чувалче и после в каруцата. Една винаги „колехме“ още там на място и аз винаги се молих да се случи жълта. Боже, какъв кеф и радост беше, когато се случваше такава! Оплесквахме се и двамата с червен или жълт сок до ушите, а каквото не успявахме да изядем, Марко довършваше плюс корите. Впрягахме го отново, но не и преди той да се отъркаля в прахта знаейки, че го чака връщане по баир нагоре, а аз през това време отивах от другата страна на пътя откъдето имаше идеален изглед към ЖП линията – там влаковете намаляваха скоростта заради приближаването на гарата – и се изпикавах демонстративно и изпъчено срещу някой взиращ се от прозорците на вагона срещу мен пътник.
След тези ритуали тръгвахме обртно. Не спирахме никъде и след четирийсетина минути стигахме до къщата на баба и дядо – обикновено около девет. Баба ми вече беше опържила питки, сварила липов чай от пресен, съвсем наскоро изсушен цвят и аз се тъпчех разяден от динята преди малко и без да мрънкам – толкова сладко ми беше!
Нахранен, направил си сутрешния развод и обиколил цяяяялото село с каручка по времето, когато градските деца все още се завиваха през глава с чаршафа, аз вземах едно от чувалчетата с дини и пъпеши и с почернели от здравословна мръсотия крака се прибирах към вкъщи изпратен до пътната врата и с мекица в ръка – бяхме и все още сме на един завой и едно двестаметрово баирче разстояние от бабината къща, но баба и дядо вече ги няма.
Хей, разменям модерен начин на живот за една баба, един дядо, едно магаре с каручка и бостан със зрели дини…може и неузрели – ще намеря време да ги изчакам…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *